Дейвид чу отварянето на вратата с трясък и тичащите мъже. Над него, разбира се — само един етаж над него.
Освободи преплетените си крака от безжизненото тяло и изтича по останалите стъпала до фоайето. Асансьорът само преди секунда бе оставил пасажерите си, последните още излизаха през предната врата. Дори и да бяха чули продължителния вик на пребития мъж нагоре по стълбите, никой не показваше това.
Дейвид разбута излизащите с лакти и си отвори път през широката двойна врата към страничната алея. Обърна се на изток и затича с всичка сила. Измина повече от четирийсет улици, което се равняваше на около две мили в Баския регион…, но тук беше много по-неприятно.
Трябваше да вземе няколко решения. Проблемът беше в това как да ги осъществи.
Не може да остане в Ню Йорк, без да срещне рискове, очевидно неприемливи. И трябва да стигне до Буенос Айрес веднага, преди някой от тези, които го преследват в Ню Йорк, да е разбрал това. Защото вече беше ясно, че преследват него. Ще бъде самоубийство да се върне в хотел „Монтгомери“. По същата причина — и в канторите на „Меридиан“, сутринта. Ще се оправи и на двете места по телефона. Ще каже в хотела, че внезапно е прехвърлен в Пенсилвания и ще пита дали биха могли да опаковат и изпратят багажа му. Ще се обади по-късно за сметката.
Кендъл бе на път за Аржентина. Няма никакво значение какво Дейвид ще каже на „Меридиан“.
Внезапно помисли за Юджиин Лайънс. Беше му малко мъчно за Лайънс. Не за човека, но после размисли, разбира се, че и за човека, но не за нещастието му, а за това, че не можа да научи нещо повече от него, преди да замине за Буенос Айрес. Лайънс би могъл да изтълкува внезапното му изчезване като поредно отблъскване. А ученият можеше наистина да се нуждае от неговата помощ в Буенос Айрес, най-малкото за превода на немски. Дейвид реши, че трябва да притежава избраните от Лайънс книги, трябваше да има колкото се може по-солидни знания от езика на Лайънс.
И изведнъж разбра накъде го водят мислите му.
За следващите няколко часа най-сигурните места за него в Ню Йорк бяха канторите на „Меридиан“ и болницата „Сейнт Люк“.
След посещение и на двете места ще отиде на летище „Мичел“ и ще телефонира на бригадния генерал Суонсън. Отговорът на жестоката загадка от последните седем дни… от Азорските острови до стълбището на „Трийсет и осма“ улица и всичко друго междувременно… е в Буенос Айрес.
Суонсън не знаеше това и не можеше да помогне; във Феърфакс беше проникнато и той също не можеше да им каже. А всичко това му показваше нещо.
Той беше сам. А при такава дилема човек има два избора — да излезе сам от играта или да рови за самоличности, като по този начин унищожи прикритията.
Първият избор ще му бъде отказан. Генерал Суонсън бе маниак по въпроса за жироскопските проекти. И Ринеман… Той не можеше да бъде извън играта.
Оставаше вторият… самоличността на тези в загадката.
Обзе го чувство, каквото не беше изпитвал вече няколко година, страх от внезапна неадекватност. Срещаше се с необикновен проблем, към който нямаше пътека, или, още по-сложно… нямаше решение като в северната провинция. Никакво разрешение не дадоха мерките и контрамерките, които бе усвоил в Баския регион и Навара.
Внезапно се оказа в друга война, война, непозната, която пораждаше съмнения за самия него.
Видя свободно такси със слабо осветен покрив, като че ли срамуващо се да покаже празнотата са. Погледна към табелата на улицата — беше „Шеридън скуер“, чуваха се глухите звуци на джаз, които сякаш изплуваха от кръчмите и се разливаха надолу към оживените странични улици. „Вилидж“ се разпалваше за нова вечер.
Вдигна ръка за таксито, но шофьорът не го видя. Започна да тича, когато таксито потегли към светофара на ъгъла. Изведнъж видя, че някой от другата страна на площада бързаше към празното такси. Той бе по-близо от Сполдинг и махаше с дясната си ръка.
За Дейвид бе ужасно важно да стигне пръв до таксито. Набра скорост и изтича на улицата, заобикаляйки пешеходците, но моментално бе блокиран от два автомобила — броня в броня. Той разпери широко ръце, прескочи в средата на улицата и продължи да тича към своята цел.
Цел.
Достигна таксито половин секунда след другия мъж. Проклятие! Това бе заради препятствието от двата автомобила.
Препятствие.
Той хлопна с ръка върху вратата попречвайки на другия мъж да я отвора. Човекът погледна към лицето на Сполдинг, към очите му.
— Господи, човече! Ще чакам за друго — каза мъжът бързо.