— Какъв е той?
— Мислех си, защо момчетата от Уолстрийт и Странд изпратиха вас. Не мога да си представя, че липсват опитни банкери в Ню Йорк или Лондон.
— Може би не. Но все пак аз съм само свръзка, предаваща послания и информация, която трябва да бъде опазена, смятам. Аз имам опит в тази област… в неутрална страна.
Гранвил се усмихна още веднъж и още веднъж без хумор.
— Разбира се. Сигурен бях, че е имало причина.
23
„Балард притежава две отличителни черти, характерни за повечето криптографи“, помисли си Дейвид. Той беше безцеремонен циник и извор на информация. Качества, които Сполдинг вярваше, че се развиват през годините на дешифриране на чужди тайни, за да открие в последствие, че голяма част от тях са маловажни. Също така той бе прокълнат да притежава собствено име Робърт, само по себе си съвсем нормално, но следвано от името Балард, наложително се съкращаваше на Боби. Боби Балард. Звучеше като име на човек от хайлайфа или име, използвано в анимационни филмчета за реклами на зърнени закуски.
Не беше нито едното, нито другото. Бе лингвист с математически способности, с червен перчем върху средно на височина мускулесто тяло. Като цяло бе един приятен мъж.
— Това е домът ни — уточни Балард. — Видял си работната секция — голяма, бучаща, барокова и проклето гореща по това време на годината. Надявам се, че си умен и ще си наемеш собствен апартамент.
— Ти нямаш ли? Тук ли живееш?
— Така е по-лесно. Моите търговски сделки са доста безцеремонни, бръмчат по всяко време на денонощието. По-добре е, отколкото да тичам насам посред нощ от „Чакарита“ или „Телмо“. А не е и толкова зле, гледаме да не се мотаем в краката си.
— О-о? Много ли сте тук?
— Не. Сменят се. Обикновено шест. В двете крила — източно и южно. Гранвил държи северните апартаменти. Освен него, Джиин Камрън и аз сме единствените постоянни обитатели тук. Ще се запознаеш с Джиин утре, освен ако случайно я срещнем на излизане със стария. Тя обикновено го придружава на отегчителните диплоскуки.
— На какво?
— Диплоскуки. Това са думи на стария… съкращения. Изненадан съм, че не ги е използвал пред теб. Гордее се с това. Диплоскуката е задължително мероприятие на посолството. — Те бяха в голяма, празна приемна, Балард отваряше големите френски прозорци, водещи до малко балконче. В далечината можеше да се видят водите на Рио де ла Плата и естуарния басейн на Пуерто Нуево, основното пристанище на Буенос Айрес. — Хубава гледка, нали?
— Да, действително. — Дейвид се присъедини към шифровчика на балкона — Имат ли нещо… тази Джиин Камрън и посланикът… искам да кажа, те да не би да са…?
— Джиин и старецът! — Балард се изсмя силно, но добродушно. — Господи, не!… Като се замисля, не мога да си представя защо ми звучи толкова смешно. Предполагам, че има много хора, които си мислят точно това. А този факт сам по себе си е смешен.
— Защо?
— Тъжно-смешен, би трябвало така да се изразя — продължи да говори Балард без да спира — Старецът и фамилия Камрън имат дълъг съвместен път, чак до първоначалния капитал в Мериленд. Яхтклубове в източни пристанища, блейзери, тенис всяка сутрин… нали знаеш, дипломатическа територия. Семейството на Джиин е част от същото това общество. Омъжила се за този Камрън Познавала го от малко дете. Любовна история между богаташи, детска любов. Оженили се, след това дошла войната Камрън захвърлил книгите по право, за да стане пилот на самолет бомбардировач. Убили го в залива Лейт. Това се случило миналата година. Тя малко полудяла, а може би дори повече от малко.
— Значи този… Гринвил я е докарал тук?
— Точно така.
— Добра терапия, ако човек може да си я позволи.
— Тя сигурно би се съгласила с такъв извод. — Балард влезе отново в приемната, Сполдинг го последва — Но повечето хора ще кажат, че си плаща дължимото за това отношение. Тя работи много усърдно и знае точно какво прави. Преживява и доста неприятни часове с тези диплоскуки.
— Къде е г-жа Гранвил?
— Нямам понятие. Развела се със стареца преди десет — петнайсет години.
— Все още казвам, че това е добра работа, ако можеш да се докопаш до нея — Дейвид се замисли без да иска за хилядите други жени, чиито мъже бяха убити и живееха само със спомени всеки божи ден. Той отхвърли тези мисли, всичко това не го засягаше.
— Е, тя има квалификация.
— Какво? — Дейвид наблюдаваше ъгловата стенна колона в стил рококо, без да слуша в действителност.