— Джиин прекарала четири години… с прекъсвания тук като дете. Баща й бил във Външното министерство, сигурно е щял да стане посланик досега, ако е издържал… Ела, ще ти покажа кабинета, който ти даде Гранвил. Чистачите трябва да са го почистили вече — усмихна се Балард.
— Използвал си метода на отвличане, значи — изсмя се Дейвид, като излезе от вратата след Балард.
— Беше нужно. Стаята ти е отзад. Толкова отзад, че е била склад, струва ми се.
— Явно съм допаднал на Гранвил.
— Това е сигурно. Той не може да те разбере… А аз? Аз пък въобще не се опитвам — Балард зави наляво по още един перпендикулярен коридор. — Това е южното крило. Кабинетите са на първия и втория етаж. Не са много, по три на етаж. А апартаментите са на третия и четвъртия етаж. Покривът е чудесен за слънчеви бани, ако обичаш такива неща.
— Зависи от компанията, предполагам.
Двамата мъже приближиха широкото стълбище, като се канеха да завият наляво зад него, когато чуха женски глас да вика от вторият етаж.
— Боби, ти ли си?
— Това е Джиин — уточни Балард. — Да — отговори той. — Аз съм, със Сполдинг. Хайде, слез долу и се запознай с новите попълнения, които имат достатъчно влияние, че да се сдобият с апартамент от първия ден.
— Изчакай, докато види апартамента!
Джиин Камрън се показа зад ъгъла. Тя бе сравнително висока жена, стройна и облечена в официална, дълга до земята рокля с ярки цветове, но все пак семпла по модел. Светлокестенявата й коса бе дълга до раменете, гъста и небрежно сресана. Лицето й, комбинация от поразителни черти, сливащи се в едно миловидно цяло — големи, живи сини очи, тънък нос, устни средно големи и сякаш полуусмихнати. Прозрачната й кожа бе придобила бронзов тен от силното аржентинско слънце.
Дейвид забеляза, че Балард го наблюдава, предвиждайки реакцията му при прекрасния й вид. Изражението на Балард бе изпълнено с чувство за хумор, сардонично, а Сполдинг успя да прочете посланието, което му изпращаше. Балард е бил на извора, но е открил, че той е празен… за онези, които търсят нещо повече от няколко капки студена вода. Сега Балард бе само приятел на дамата; той знаеше кога да не се стреми да бъде нещо повече.
Джиин Камрън изглеждаше притеснена от запознанството на стълбите. Тя бързо слезе. Леко отворените й устни изразяваха една от най-истинските усмивки, които бе виждал от години насам. Истинска и лишена от всякаква инсинуация.
— Добре дошъл — каза тя и подаде ръката си. — Слава Богу, че мога да се извиня, преди да влезнете в онова помещение. Може да се откажете и да се върнете обратно тук.
— Толкова ли е зле? — Дейвид забеляза, че Джиин не изглеждаше толкова млада отблизо, колкото му се беше сторила на стълбите. Бе над трийсетте и то във втората им половина. Тя, изглежда, почувства погледа му, одобрението… или липсата на такова… изглежда нямаха никакво значение за нея.
— Е, добър е за кратък престой. На тази основа не може да се наеме нищо друго, не и ако си американец. Но е малък.
„Ръкуването й е здраво, почти мъжко“, помисли си Сполдинг и каза:
— Благодарен съм за всичките грижи. Съжалявам, че съм причинил толкова главоболия.
— Никой друг не би успял да наеме друго освен стая в хотел — уточни Балард, като докосна момичето по рамото. „Дали този жест беше протекционистичен?“, зачуди се Дейвид — Портенос вярват на майка Камрън. Те не вярват на нас, останалите.
— Портенос — уточни Джиин в отговор на въпросителния поглед на Сполдинг, — това са хората, които живеят в БА…
— А, не ми казвайте БА… е съкращение на Монтевидео — отговори Дейвид.
— А-у-у, изпратили са ни умник — каза Балард.
— Ще свикнете — продължи Джиин. — Всички от американската и английската колония го наричат БА. Разбира се, че е Монтевидео — допълни тя с усмивка. — Мисля, че го виждаме толкова често в различни доклади, че използваме това съкращение автоматично.
— Грешка — намеси се Балард — Гласните в Буенос Айрес са доста неудобни за британската реч.
— Ето още нещо, което ще научите от престоя си тук, господин Сполдинг — каза Джиин Камрън, докато гледаше с привързаност Балард. — Внимавай с мненията, които раздаваш свободно, Боби. Той има склонност да противоречи на всички.
— Не е вярно — отговори Балард — Просто държа достатъчно много на колегите си затворници, за да имам желание да ги просветя. Подготвям ги за външния свят, за момента, когато ще ги пуснат на свобода.
— Е, имам временно разрешително в момента и ако не отида до кабинета на посланика, той ще започне да се занимава с онази проклета система за адреси… Добре дошли още веднъж, господин Сполдинг.