После закрачи обратно по улица „Магелан“. Какво друго му оставаше за днес, освен да изпуши една от любимите си пури „Кохиба“ и да се прибере у дома…
116.
Мобилният телефон на Анди иззвъня, но тя не отговори. Знаеше какво означава това повикване.
Обърна се към ниския мустакат продавач в магазина за тютюн, който почти не говореше английски:
— Та казвате, значи, че тези са най-добрите? И са кубински, нали?
— Си, сеньора, най-добрите в целия свят. И си струват цената.
Анди взе припряно двете кутии с пури — „Монте Кристо“ и „Кохиба“. Зачака да чуе звънчето над вратата, сигнализиращо за появата на друг клиент.
Кавело е влязъл в магазина. Нервна тръпка пробяга по гръбнака й. Това не ти е някаква глупава пиеса. Тук не си на сцената, каза си тя. Тук трябва да си спокойна и да се справиш добре. Трябва да си безупречна.
Най-после чу звънчето, последвано от проскърцването на вратата. Тя се напрегна, но не се обърна. Знаеше много добре кой е.
— Но все пак коя марка е по-добрата? — попита настоятелно. — Подарък са за съпруга ми, пък са и много скъпи. Не мога да реша…
— Сеньора, и двете марки са сред най-добрите — увери я продавачът. — Но всичко е въпрос на вкус.
Тя огледа двете кутии.
— Моля ви, помогнете ми да избера.
— Няма да сбъркате нито с едната, нито с другата марка — чу глас зад гърба си. — Но според мен „Кохиба“ са най-добрите пури.
Анди пое дълбоко дъх. Ужасяваше се само от мисълта да се обърне и да застане очи в очи с него. Най-после го направи. Видя мъж в черно кожено палто и шапка от туид. Кавело й се стори малко по-стар, отколкото си го спомняше. Лицето му изглеждаше изнурено и леко измършавяло. Но все още беше същият човек… най-мразеният на света.
— Все едно да избирате вино между „Брунело“ и бургундско. Лично аз предпочитам „Брунело“, а в този случай „Кохиба“. Но Фредерико е прав, всичко е въпрос на вкус.
Продавачът зад щанда кимна.
— Си, сеньор Селетини.
Селетини, мислено отбеляза Анди. Подаде на продавача кутията „Кохиба“.
— Ще взема тези. — Извърна се към Кавело. — Благодаря ви, че ме спасихте.
— Не съм ви спасил. Дори и познавачите биха се затруднили при този избор. — Приближи се леко към нея. — По работа или учите нещо?
— Извинете, но не ви разбрах? — вдига вежди Анди.
— Толкова на юг по това време на годината е необичайно да се чуе американски акцент. Повечето туристи вече се прибрали по домовете си.
— По работа съм — усмихна се Анди. — Ще участвам в една експедиция, която следващия месец ще потегли за Антарктида.
— Хм, изследователка? — Кавело се престори, че е силно впечатлен.
— Не съвсем. Всъщност ще бъда готвач. По-скоро е начин да избягам от света, отколкото нещо друго.
— Няма нищо срамно в това — усмихна се Кавело. — Тук повечето търсим това.
Анди бавно повдигна слънчевите си очила. Позволи му да види цялото й лице.
— А вие по какъв начин бягате? — попита го и навлажни устните си:
— Засега с овце. Имам ранчо на двадесетина минути път от града.
— Хм, овце! — Тя закачливо наклони глава. — И това ли е всичко?
— Е, добре, хванахте ме натясно. — Кавело вдигна ръце в знак, че се предава. — Всъщност участвам в програмата за защита на свидетели. Направих погрешен завой във Финикс, после се отправих на юг. И накрая се озовах тук.
— Значи сте човек с лошо чувство за ориентация — засмя се Анди, като се надяваше да изглежда искрена. — Но не се тревожете, сеньор Селетини. На никого няма да издам вашата тайна.
— Можете да ме наричате Франк — каза Кавело.
Погледът му стана остър и изпитателен. Очи на жесток убиец психопат. Електротехника.
— А аз съм Алисия — излъга Анди не по-малко самоуверено от него. — Алисия Бенет.
— Радвам се, че се запознахме, Алисия Бенет — протегна й ръка Кавело. — Изследователка.
Стиснаха си ръцете. Докосването му бе грубо и отблъскващо. Но Анди се постара да не трепне. Извади портмонето си и започна да рови в него за парите за кутията с пури.