Тишината надвисна над мен, сякаш бях попаднал в просторна, но безлюдна катедрала.
Отидох в спалнята и свалих вратовръзката и сакото, след което надникнах в кабинета, за да проверя има ли съобщения по факса. Дългата тухлена стена пред мен бе запълнена с лавици за книги. Повечето бяха от гимназиалните ми години, но имаше и няколко медицински учебника на Елън. По бюрото бяха разпилени изрезките от вестниците с първите статии за процеса срещу Кавело. Високо на стената бе окачено голямо знаме с оранжеви и черни ивици по краищата:
ФУТБОЛЕН ШАМПИОНАТ НА БРЪШЛЯНОВАТА ЛИГА — ПРИНСТЪН, 1989 г.
Още ме пронизваше болезнена носталгия по онези отдавна отминали щастливи дни.
Занесох във всекидневната чиния със спагети и бутилка вино и се настаних на любимото си място, опънал крака върху масивен пън, изпълняващ ролята на масичка за кафе. Грабнах книгата, която четях напоследък — „Моят живот“ от Бил Клинтън. Прелистих я набързо, докато попадна на страницата, до която бях стигнал — преговорите в Кемп Дейвид за мир в Близкия изток. Замислих се дали да не погледам мача на Никс. След няколко минути вдигнах очи от книгата, без да съм прочел и ред.
Дали я обичах? Щеше ли да се получи помежду ни? Елън беше страхотна, ала точно сега сякаш се бяхме устремили в различни посоки. А и този съдебен процес с нищо нямаше да ни помогне.
Ще се бориш ли за всичко това, Ник?
Протегнах ръка да погаля Попи.
— Хайде, ела, изглеждаш ми така, като че ли имаш нужда да те изведа на разходка.
Грабнах от ъгъла стария си колежански алт саксофон и с Попи В другата ръка се измъкнах на покрива. Понякога това помага.
Беше студена, ясна нощ. Звездите блещукаха високо над Манхатън. Осветен в червено, бяло и синьо, силуетът на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваше все така гордо. Отвъд реката Джърси Сити наподобяваше Париж — също тъй окъпан в светлини. Стоях нямо загледан, няколко дни преди началото на най-важния съдебен процес в живота ми, с мъркащата в нозете ми котка на Елън, докато свирех на саксофона.
Започнах с една импровизация на Кларънс Клемънс по „Джънгъленд“ на Спрингстийн. Беше нещо като несръчно сглобена версия на „Синия влак“ на Колтрейн. Неусетно осъзнах, че някаква празнота зее в живота ми и няма значение за колко дълго Кавело ще успее да ме отдалечи от нея, защото аз не се стремях да я запълня.
Или ще се бориш, или не, Ник. Ти се бориш за всичко. Защо тогава не искаш да се бориш за Елън Джафи?
9.
В понеделник сутринта заех мястото си в предната част на съдебната зала. Кръвта ми кипеше. Винаги е така в първия ден на някой съдебен процес, а този бе от най-важните.
Адвокатите на защитата и прокурорите запълниха първите два реда. Джоел Голдънбърг бе избран да оглавява екипа на държавните обвинители. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, може би към тридесет и три, с гъста руса коса и приятна усмивка. Но в него се криеше упорит борец, изцяло предан на професията си. Всички го възприемаха като бъдещо светило в Министерството на правосъдието. Може би защото бе спечелил три широко отразени процеса за финансови афери на Уолстрийт.
От другата страна водещата фигура бе Хай Каскел, зает в момента да прелиства бележките си по делото. Дори и изправен на пръсти, Пора не бе по-висок от метър и шестдесет и пет. С късите си, но яки като на боксьор ръце напълно оправдаваше прякора си, особено когато се стараеше да дискредитира свидетел на обвинението. Днес се бе издокарал в тъмносин костюм с тънко фино райе и клубна вратовръзка на разноцветни ивици. Изпод ръкавите му проблясваха златните копчета за ръкавели.
На предния ред в галерията видях семейството на Кавело. Една закръглена, но иначе приятна на вид жена в скромен, но подбран с вкус костюм, вероятно ушит по поръчка. И вече поотрасналата му дъщеря, с руса вълниста коса, чинно приседнала до майка си.
Мерките за сигурност в залата бяха незапомнено строги. По дяволите, сигурно и аз донякъде бях отговорен за цялата тази суматоха. Всяка чанта бе отваряна и претърсвана на входа, всеки съдебен пропуск бе проверяван по два пъти, както и журналистическите акредитации, като сравняваха и физиономиите на репортерите със снимките върху документите им. Целият площад „Фоули скуеър“ бе осеян с барикади и въоръжени полицаи.
Доведоха Кавело през подземния коридор от манхатънския затвор, намиращ се през две пресечки оттук, където го държаха в отделно крило при максимално строги предпазни мерки. Качиха го до седмия етаж с охранявания асансьор.