Не посмях да помръдна от мястото си.
— Новото дело започва. Ще има и избор на съдебни заседатели. Следващата седмица.
— Четох за това във вестниците.
— Аз още съм свидетел. Обвинението е желязно. Този път ще го осъдят.
За кратко, Анди Деграс се втренчи в мен, стиснала пълните си устни. Очите й ме пронизваха като свредел.
— Това ли дойде да ми кажеш?
— Не. — Как да измисля обещание, което да не съм нарушавал? Никога нямаше да заловим мъжете, убили сина й. Нито можехме да открием връзката между Кавело и взривяването на автобуса. — Помислих си, че ще поискаш да дойдеш с мен на процеса.
Тя отстъпи крачка назад.
— Не зная дали ще понеса отново да бъда близо до онзи човек.
— Разбирам.
Поех от ръката й торбата за смет. Предположих, че жестът все пак е някакво решение. Тя се усмихна, сякаш бе успяла да прочете мислите ми.
— Все още в услуга на обществото, а, Ник?
Опитах да се усмихна.
— Развивам се.
Тя се усмихна.
— Хей, Пелисанте — извика Анди, когато бях преполовил стъпалата. — Следващия път може да решиш и да влезеш.
50.
Следващата сутрин седях зад бюрото си. У дома.
Занимавах се с това, което правех винаги когато не бях зает с преподаване. Това, на което посвещавах всеки свободен ден през последните пет месеца — пресявах всяко късче информация, която бях открил по случая. Всеки документ, всяко свидетелство, дори и най-незначителното.
Мъчех се да свържа взривяването на автобуса с Доминик Кавело.
Ако някой можеше да надникне в кабинета ми, да види разхвърляното ми бюро, вероятно би си казал, че е попаднал в бърлогата на умопомрачен. Мили боже, всички стени бяха окичени със снимки. Навсякъде бях залепил фотографии — от мястото на взрива, на микробуса, на автобуса със съдебните заседатели. Дебелите папки с докладите от ФБР за вида на експлозива бяха оставени най-отгоре на купчината документи. Имаше и записи от интервютата с хората от улицата, които може да са забелязали двамата мъже в работни дрехи, побягнали от микробуса.
Неведнъж се случваше да повярвам, че съм напипал някаква следа. Но нищо не сочеше пряко към Доминик Кавело или неговите хора.
Отпивах от утринното си кафе, докато мислите ми постоянно се връщаха към Анди Деграс, когато телефонът иззвъня.
— Пелисанте — казах.
Беше Рей Хюс — агентът, който зае мястото ми в отдела С-10.
— Ник! — Гласът му прозвуча радостно, задето е успял да ме открие. — Имаш ли малко свободно време?
Понякога вечеряхме заедно и тогава Рей търсеше съвет от мен или пък аз от него. Реших, че иска да обсъди предстоящото ми явяване като свидетел в съдебната зала.
— Мога да отскоча до офиса ти, Рей.
— Няма да се срещаме в офиса. Чака ни държавен самолет. На летище „Тетърбъроу“.
Ако Рей възнамеряваше да ме заинтригува, определено постигна целта си. Макар че със същия успех можеше да ме покани да споделим по един по-апетитен сандвич в централата на ФБР в Ню Йорк.
— И къде ще ни отведе този самолет, Рей?
Началникът на отдел С-10 към Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР направи кратка пауза, преди да отговори:
— В „Марион“.
Надигнах си от стола толкова рязко, че разлях кафето върху бележките си.
„Марион“ беше федералният затвор, където държаха Кавело.
51.
След четири часа правителственият „Локхийд“ кацна на летище „Карбъндейл“ в щата Илинойс. Край пистата ни чакаше автомобил, който ни отведе във федералния затвор „Марион“. Не след дълго пред нас се извиси внушителната или по-скоро потискаща сграда на затвора, наподобяваща средновековна крепост от червени тухли, самотно стърчаща сред блатиста местност в слабо населения Южен Илинойс.
Макар че Кавело още не бе осъден, след случилото се в Ню Йорк властите искаха да елиминират всички възможности, позволяващи му да избегне възмездието.
Директорът на затвора — Ричард Венифър, ни очакваше. Той лично ни ескортира до специалното строго охранявано отделение, където държаха Кавело. Единственият достъпен за посетители пункт бе изцяло остъклена стая, където дежуреше пазач с електрошокова палка, а камерата за наблюдение записваше всичко. Затворниците в това отделение без изключение излежаваха срокове от порядъка на шестдесетина години, което на практика означаваше доживотни присъди, така че завинаги бяха изолирани от външния свят. Това искрено ме радваше. Предчувствах как Кавело ще прекара остатъка от живота си на подобно място.