— Колич. — Чернокожият едър служител по имиграционния контрол прелисти документите му. После набра името на клавиатурата. — Мога ли да ви помоля да поставите показалеца си върху подложката?
Нордешченко изпълни нареждането. Не се притесняваше. Този път беше естонец и се наричаше Стефан Колич, представител на фармацевтична компания. Ако служителят си направеше труда да прегледа по-подробно паспорта му, щеше установи, че Стефан Колич е един преуморен от деловите си пътувания бизнесмен, който доста често посещава Съединените щати.
Изминалите пет месеца бяха доста мъчителни за Нордешченко. Синът му Павел се разболя. Отначало мислеха, че е грип, но впоследствие му поставиха диагноза диабет. След многомесечно лечение заболяването бе овладяно. Тогава пък се влоши състоянието на крака на Нордешченко, обади се старата му рана, спомен от Чечня, когато го улучи парче от шрапнел. Тези дълги пътувания го съсипваха. Мъчително премести тежестта на тялото си на другия крак. Дори му се налагаше да носи специални обувки.
Сега трябваше отново да се заеме със задача от Кавело. И то да я свърши добре. Както първия път.
— За бизнес или за развлечение идвате в САЩ, мистър Колич? — попита служителят по имиграционния контрол.
— За мен бизнесът е развлечение — отвърна Нордешченко.
Служителят се усмихна.
Този път нещата бяха по-сложни. Трябваше лично да излезе на сцената и да приложи всичките си умения. Вече бе задвижил плана си. Райхард, южноафриканецът, го чакаше в Ню Йорк.
Подготовката бе запазената търговска марка на Нордешченко, именно с нея бе изградил репутацията си. И никога не поемаше задача, която да не може да изпълни.
Служителят по имиграционния контрол протегна ръка към печата.
— Колко дълго възнамерявате да останете в Съединените щати, мистър Колич?
— Няколко дни. — От всичко, казано от него дотук, това бе единственото, което не беше лъжа.
Чиновникът подпечата паспорта му. Събра документите, кимна и му ги подаде обратно през прореза.
— Добре дошли в Съединените щати, мистър Колич.
53.
— Имам новини за теб — казах на Анди Деграс по телефона.
Исках да й съобщя за посещението ми в затвора при Кавело, както и за новите обвинения срещу него. Искаше ми се тя да вярва, че след като най-после сме открили нещо за Мани и Ед, макар че мина толкова време, може да успеем и за експлозията на автобуса. Или поне така се надявах. Но честно казано, напоследък си мислех най-вече за нея. А съвсем честно казано… просто исках отново да я видя.
— Обичаш ли паеля, Пелисанте? — попита Анди, след като й съобщих новините.
— Разбира се — признах си. През уикендите с Елън нямах нищо против да запретвам ръкави и лично да приготвям вечерята. — Всъщност умирам за една хубава паеля.
— Тогава какво ще кажеш за утре към седем? Искам да ми разкажеш най-подробно за срещата си с Кавело.
— Утре… хм… звучи добре — рекох, изненадан от поканата за вечеря.
— И още нещо, Пелисанте — добави Анди. — Приготви се да умреш и да се възнесеш на небесата. Толкова е добра моята паеля.
Затворих телефона и не успях да потисна щастливата усмивка, озарила лицето ми. Всъщност първата от доста време насам.
54.
Тази нощ не можах да заспя. Отчасти заради Анди, разбира се, отчасти защото бях много възбуден, че ще видя Кавело извън затвора „Марион“.
Отдавна се опасявах, че той ще успее да се измъкне от съдебно преследване за убийството на двамата ми близки приятели. Но днешният ден промени всичко. По време на обратния полет позвъних по телефона на вдовиците на Мани и Ед. Казах им, че могат да видят негодника най-после прикован до стената с обвинения за убийствата на съпрузите им.
Бях толкова превъзбуден, че сън не ме ловеше. За пръв път от месеци успях да се отърся от потискащото чувство за вина и срам, обзело ме, след като съдебните заседатели се качиха в оня автобус. Трябваше да има начин да докажа връзката на Кавело с експлозията, повтарях си, просто трябваше да се вгледам по-внимателно.
И тогава ме осени едно хрумване. Сякаш някаква аларма сработи в мозъка ми. В два през нощта най-неочаквано започна да ми просветва пред очите. Скочих от леглото и се втурнах в кабинета. Зарових трескаво сред купищата служебна документация от архивите на ФБР, струпана върху бюрото ми.