— Предупреждавам ви. Само веднъж. Едно нарушение на правилата — за каквото ще сметна дори някой нескопосан опит да бутнете чашата с вода — и ще наблюдавате процеса по вашето дело само на екрана на вътрешната телевизионна уредба в съда. Разбирате ли какво се опитах да ви обясня?
— И насън не би ми хрумнало нещо подобно, Ваша Чест — отвърна Кавело.
— Не ви попитах това, господин Кавело. — Гласът на съдията стана леден. — Попитах ви дали сте ме разбрали.
— Разбира се — почтително се поклони Кавело. — И то отлично, Ваша Чест.
60.
Телефонът иззвъня и Моника Ан Романо застина на дивана във всекидневната. Не искаше да отговоря на повикването.
Знаеше кой е. Кой друг би могъл да й звъни в неделя вечерта! За миг я споходи налудничавата мисъл, че ако не вдигне слушалката, този ужас може би ще приключи. И всичко ще е както си бе… преди да изживее най-вълнуващия секс в живота си.
Седеше и го слушаше как звъни упорито.
— Вдигни телефона, де! — раздразнено я подкани майка й.
Двете гледаха телевизия и сигналът пречеше на звука.
Моника стана и изнесе апарата в коридора. Забеляза, че ръцете й треперят.
— Ало.
— Здрасти, скъпа.
Гласът от другия край на линията смрази кръвта й.
Как се набърка в тази каша? Как можа да е такава глупачка и да си въобрази, че той ще се заинтересува от жалко същество като нея? Трябваше да отиде в полицията. Или да им позвъни. Те ще я разберат; в работата още й вярват. Щеше да го направи!
— Какво искаш? — остро попита тя.
— Преди се радваше да чуеш гласа ми, Моника — чу отсреща. — Чувствам се наранен. Какво искам ли? Искам същото, което и ти, Моника. Искам ти и майка ти да си живеете дълго и здравословно.
— Не си играй с мен! — забързано отговори Моника. — Просто кажи какво искаш.
— Добре — рече той. Явно се забавляваше. — Какво ще кажеш да се срещнем на кафе утре сутрин, преди да отидеш на работа? В кафенето на площада, където се видяхме предния път. Да кажем в осем и половина. И тогава ще ти кажа какво ще правиш оттук нататък.
— Ще го направя — подчерта Моника. Стомахът й се сви. — Нали ми обеща, че ще е само веднъж?
— Бъди добро момиче и никога повече няма да ме чуеш. Но, Моника — добави Карл с тон, сякаш гълчи непослушно дете, — да не ти хрумне някоя глупост. Ще направя това, което ти казах. Обещавам. Всъщност, ако не вярвах, че ще си добро момиче, още сега щях да дойда при теб. Върни се във всекидневната. Хайде.
Моника изтича обратно в стаята, където майка й гледаше телевизия. Видя светещите автомобилни фарове. После чу изсвирването на клаксона, три кратки сигнала. Разтрепери се така, че почти чу тракането на костите си.
61.
Тази сутрин станах свидетел на най-строгите мерки за сигурност, които някога съм виждал по време на съдебен процес. Всъщност беше повече показна демонстрация на сила от страна на властите. Дузини ченгета, някои с брони и шлемове, с автомати в ръце, бяха подредени край барикадите на „Фоули скуеър“. Пред вратата на залата чакаха кандидатите за съдебни заседатели, а наоколо обикаляха дузини полицаи, за да проверяват документите и чантите, водейки за каишките кучета, специално обучени да надушват експлозиви. По протежението на Уърт стрийт бяха подредени десетки микробуси с емблемите на различни телевизии.
Всичко бе организирано като по учебник, точно както и аз самият бих го направил. И все пак винаги има възможност нещо да се обърка.
По инстинкт надникнах в стаята на охраната на партера в съдебната палата. Заварих дежурните да следят на мониторите какво се случва по всички етажи на сградата. Както и край входовете, асансьорите, подземния гараж и коридора, откъдето Кавело щеше да бъде съпроводен при влизането и излизането му от съда на Манхатън. Опитах да се успокоя с мисълта, че гафът от предишния процес няма да се повтори.
Тъкмо прекосявах фоайето към съдебната зала, когато чух някой да ме вика:
— Ник! Ник!
Беше Анди, задържана на входа от двама охранители. Махна ми.
— Ник, не ме пускат да вляза!
Изтичах до входа.
— Всичко е наред — казах на пазачите. — Показах им служебната си карта. — Поемам цялата отговорност. Тя е с мен.
Поведох я сред шумната тълпа.
— Имаше право. Трябваше да съм тук, Ник. Не мога да остана настрани. Ако не заради мен, поне заради Джеръд.