Насочих я към един от асансьорите и натиснах бутона за осмия етаж. В кабината след нас се качиха още няколко души — двама адвокати, както и съдебният стенограф. Като че ли притокът от хора нямаше да секне през целия ден. Стиснах ръката й.
— Хм — отрони тя. Само толкова.
Когато вратата на асансьора най-после се отвори на осмия етаж, издърпах Анди настрани и изчаках другите да се отдалечат. Тогава я прегърнах — така, както исках да го направя още онази вечер. Малко остана да я целуна. Знаех колко усилия й струва да дойде тук. Да покаже лицето си. Докато остана притисната към мен, долових учестените удари на сърцето й.
— Всичко е наред, Анди. Радвам се, че си тук.
Показах служебната си карта на пазача, застанал до вратата, и влязохме. Залата бе почти празна. Само двама съдебни пристави разговаряха до стената, а един от младите помощници на областния прокурор подреждаше непопълнените съдебни формуляри по редицата от столовете, запазени за адвокатите.
Анди внезапно се разтревожи.
— Тук съм, но не съм сигурна, че ще издържа.
— Ще останем докрай — казах й, като я настаних на задния ред в залата. — Когато го доведат, ще бъдем заедно, един до друг. Може дори да му махнем.
— Да бе, а защо не му вдигнеш палец за кураж?
Стиснах ръката й.
— Няма да се случи нищо лошо. Този път доказателствата са по-убедителни. Скоро ще го доведат и ще започне изборът на дванадесетте заседатели. А после ще лежи в затворническа килия до края на дните си.
62.
Моника Ан Романо подозираше какво може да е скрито в малкия пакет, който носеше. Така й се искаше да го изхвърли в някой контейнер за смет.
Беше го взела от мъжа, на когото глупашки се довери. Крачеше нервно през „Фоули скуеър“, като показните на всички пропуски служебната си карта, издадена от федералния съд. Беше най-изнервящото преживяване в живота й. Засега.
Накрая успя да се нареди на опашката за служителите във федералния съд. Всяка чанта беше отваряна, дори и тези на адвокатите и техните помощници. Моника знаеше кого ще доведат в съда — Доминик Кавело.
— Днес ни очаква много работа — заговори я Майк, пазачът във фоайето с големите извити нагоре мустаци, който я преведе през навалицата към опашката за специалния персонал.
— Аха — нервно му кимна Моника. После се озърна и с неловка усмивка поздрави неколцина познати.
Мъжът пред нея — брадат адвокат с дълга коса, отвори чантата си. Тя бе следващата по ред. Пабло, който винаги се шегуваше с нея за „Метс“, улови погледа й и се усмихна. Сърцето й бясно заби. Усещаше как тежестта на пакета я притиска. Какво ли ще стане, ако надникнат в него?
Адвокатът пред нея затвори чантата си и премина. Сега бяха двамата един срещу друг — тя и Пабло. Дали пък няма да чуе туптенето на сърцето и? Моника за миг задържа дъха си и пристъпи към вратата.
— Как беше този уикенд, скъпа? — Пазачът небрежно надникна в чантата й. — Гледа ли мача на „Метс“?
— Разбира се, че го гледах — кимна Моника и затвори очи, очаквайки да се разнесе писукането на апарата. Тогава ще е свършено с нея.
Но не се чу никакъв звук. Прекрачи прага, както го правеше всеки работен ден. Слава богу.
— Ще се видим на обяд — рече й Пабло. Тя тръгна забързано. И тогава го чу да се провиква след нея: — Хей, Моника!
Моника Ан Романо се смрази за миг, преди да се обърне назад.
Пазачът й смигна приятелски:
— Много ми харесва шапката ти.
63.
Представителите на защитата и на обвинението бяха в залата. Кавело също. Съдия Робърт Барнет огледа изнервената група кандидати за съдебни заседатели.
— Съмнявам се някой да не знае защо сме се събрали тук — започна Барнет.
Всеки заседател имаше номер. Заеха местата си и се втренчиха в измършавелия мъж с посивяла коса, седнал пред тях с кръстосани крака. Но бързо отклониха погледи, сякаш се страхуваха да ги задържат върху него.
Това е той, Кавело, се четеше по лицата им.
Извърнах се към Анди, която видя как въведоха копелето, преди да му свалят белезниците. Той огледа съдебната зала. Почти веднага забеляза Анди, сякаш знаеше, че тя ще е тук. Дори за миг спря погледа си върху нея — леко почтително кимване.