Кучият син обаче успя да избяга въпреки най-строгата охрана, осигурявана някога за съдебен процес.
Без да слуша протестите ми, медицинската сестра ме изведе до фоайето на болница „Белвю“ с количка, след което с усилие успях да седна в очакващото ме такси.
— Западна четиридесет и девета и Девето авеню — казах изтощено, отпуснах глава на облегалката и затворих очи.
Отново и отново виждах как черният Бронко се отдалечава с бясна скорост, за да изчезне сред уличния трафик. Виждах и себе си, напълно неспособен да предприема каквото и да е. Как, по дяволите, успяха? Кой беше стрелецът в асансьора? Как, при всички затегнати мерки за сигурност, са внесли оръжие в съда?
Халосах с юмрук преградата от дебело стъкло между предните и задните седалки и си помислих, че съм си счупил китката.
Шофьорът се извърна назад. Беше сикх с тюрбан на главата.
— Моля ви, сър, това такси не е моя собственост.
— Извинете.
Но всъщност не съжалявах. По-скоро се чувствах като тенджера под налягане. Кръвта ми кипеше, готова да експлодира. Таксито зави по Четиридесет и пета и се насочи към кръстовището. Осъзнах от какво наистина се боях. Да се върна в апартамента, да затворя вратата и да се изправя в празните стаи — препълнени с купища ненужни свидетелства и бумащина. Сам.
Имах чувството, че ще се взривя. Всеки миг ще избухна.
Завихме по Девето авеню. От ъгъла съзрях къщата си от кафяв пясъчник. Започна да ме души мъчително чувство, постепенно пропълзяло в гърдите ми.
Почуках на стъклената преграда.
— Промених плана си — казах на таксиджията. — Продължавайте напред.
— Добре — сви рамене той. — Накъде?
— Сто осемдесет и трета улица в Бронкс.
75.
Натиснах звънеца няколко пъти — три, четири може би, а после започнах да блъскам по вратата.
Чух женски глас.
— Минутка! Ето… идвам… след секунда.
Анди отвори вратата. Беше облечена в пеньоар с розова памучна подплата, косата й бе разпусната и влажна, може би току-що излизаше от банята. Втренчи се изненадано в мен.
Лявата ми ръка висеше отпусната. Дрехите ми бяха раздърпани. Вероятно погледът ми я е изплашил.
— За бога, Ник, добре ли си?
Нищо не й отговорих, в този миг не можех. Вместо това я избутах в коридора и я притиснах о стената. После я целунах. Каквото и да последва…
Внезапно усетих как тя отвърна на целувката също тъй страстно. Смъкнах пеньоара от раменете й и плъзнах ръка под розовата подплата. Тя простена тихо. От нея се разнасяше сладкото, предизвикателно ухание на жена, току-що излязла изпод душа. Вдъхнах го с пълни гърди.
— Господи, Пелисанте… — Тя едва си пое дъх. Очите й пламтяха. — Не оставяш жената да си поеме дъх. Харесва ми.
Започна да измъква ризата от панталоните ми. После се пресегна да разкопчее кобура.
Тогава трябва да съм примигнал от болка. Сякаш шкурка застърга кожата ми.
— Господи, Ник, какво не е наред?
Отдръпнах се леко от нея и се облегнах на стената.
— Нещо ми се случи днес… в съдебната зала.
Анди внимателно повдигна ризата ми и видя широката превръзка. Очите й се разшириха от уплаха.
— Но какво е станало с теб?
— Случаен куршум.
— Куршум? — Анди въобще не изглеждаше доволна. — Ник, бил си ранен?
— И още съм.
Тя ми помогна да се настаня на дивана, където се отпуснах полека или казано по-точно — просто се свих на две. Анди внимателно разкопча ризата ми.
— Господи, Ник.
— Честно казано, само леко ме понаболява. И всъщност изглежда по-страшно, отколкото е.
— О, да, виждам — кимна тя. Вдигна крака ми на масичката за кафе. — Ти си пътувал към болницата, нали? Да, разбира се, когато се обадих, си бил на път за болницата. Ник, какво правиш тук? Какво ти каза докторът?
— Каза веднага да се прибера у дома и да си легна. — Усмихнах се разкаяно.
— Затова ли реши да дойдеш тук?
— Ами… казах си, че може да е много секси. Или пък че може да ти дожалее за мен.
Анди ме погледна ядосана. Не й бе до шеги. Разкопча докрай ризата ми и прокара длани покрай превръзката, после сви рамене.