85.
Човек не знае кога ще се стигне до пробив, до откриването на онова ключово свидетелство, способно да преобърне целия случай. Не става с едно гениално хрумване, след което да се провикнеш: Аха! Ето къде било! Например двама си бъбрят в затворническата килия колкото да минава времето и хоп — решението. Макар че и това се е случвало. Мъждукането на звездите в небето изведнъж се сменя от ярък проблясък.
За мен този миг дойде, докато наблюдавах записа от съда. Онези проклети четиридесет и седем секунди, които толкова пъти превъртах на екрана.
Един приятел от бившия ми отдел С-10 ме държеше в течение на случая, в името на отколешната ни дружба. В деня след бягството на Кавело намерили убита служителка от съда — някоя си Моника Ан Романо. Сега се занимавали с нейния случай. Майка й казала, че Моника напоследък се срещала с някого, не бил от приятелите й от съда. Единственото, което си спомняла за него обаче, било, че имал чужд акцент. Така че колегите работеха по версията убитата Моника Ан Романо да е била изнудена от неизвестния мъж да внесе пистолета в съда.
Изоставеният „Форд Бронко“ беше проверен най-старателно за отпечатъци и следи от генетичен материал. Нищо уличаващо не бе открито и в къщата, в която бе убита сестрата на Ралфи Денунциата. Проверена бе цялата околност край Патерсън в Ню Джърси. Както и видеозаписите от всички контролни видеокамери по междущатската магистрала I-95 и бариерата преди навлизане в територията на щата.
Открих го доста след полунощ. През поредната нощ, в която не можах да заспя.
Седях на бюрото си, вторачен в екрана на компютъра. За да прегледам още веднъж видеозаписа от сградата на съда, може би за хиляден път. Бях отпечатал изображението на брадатия от асансьорната кабина, за да го покажа на Огильов. Надявах се да попадна на следа. Но нямах особен успех.
Превъртях записа до края. От преумора клепачите ми натежаха. Имах нужда от поне малко сън. Протегнах ръка да превъртя записа.
И тогава се сковах.
Удивен, примигнах замаяно. Това е усещането, при което ти иде да изкрещиш: Еврика!, сякаш току-що си открил лек срещу рака или някой смъртоносен вирус. Да, това беше.
Наведох се още напред, втренчил очи в образа на брадатия. Само че този път не ме интересуваше лицето му, нито пистолетът или часовникът, те бяха запечатани в паметта ми.
Сега гледах само обувките на този кучи син.
Увеличих изображението в сектора на обувките. Зениците ми се разшириха от учудване. Малко над петата се забелязваше фирмен знак. Нещо като кръгче, пресечено през средата от нещо като вълнообразна линия.
Господи, Ник! Как така не си го забелязал досега!
Та аз познавах тези обувки.
Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Преди три години ме изпратиха на специална мисия в Близкия изток да обучавам полицейски инспектори.
Тези обувки бяха произведени за израелската армия. Имаше и допълнително количество за износ.
Докато бях там, и аз носех такива обувки.
86.
Съучастникът на Кавело би трябвало да е евреин. Бях напипал нещо.
Огорчението ми от изгубените следи на черния „Форд Бронко“ взе да заглъхва.
Почти се бе съмнало. Изпих още една чаша силно кафе, за да остана буден, понеже следващата задача бе да се заровя в албумите на Агенцията за национална сигурност с досиетата на заподозрените като терористи субекти. Не можех да се отърся от предчувствието, че съм се натъкнал на един от тях. Търсех игла в купа сено, но тази игла беше губерка. Повечето физиономии в албумите бяха с черти на хора от Близкия изток и веднага ги отметнах. Търсех европеец. Приблизително знаех височината и теглото.
Стотиците албуми отнемаха часове взиране. Бяха пълни с пакистанци, баски сепаратисти, симпатизанти на „Ал Кайда“, венецуелски революционери от Въоръжения фронт за национално освобождение, нелегални от терористичните ядра на ИРА. За всички се предполагаше, че някога са идвали в Съединените щати. Много от тях притежаваха солидни познания по експлозиви. Мина три, четири, пет сутринта. Дори не забелязах кога първите слънчеви лъчи осветиха прозореца ми.
И тогава нещо ме накара да спра. Бях попаднал на лице, което няма нищо общо с тези организации. Нищо чудно вече да съм прелиствал досието му. И дори да съм се вглеждал десетина пъти във фотографията му.