— И накъде е продължил? — попитах.
— Опасявам се, че имам само това — сви рамене специалистът от Агенцията за национална сигурност.
— Благодаря ти, Чарли — рекох и го потупах по рамото. Подадох му пазарската чанта с папките от архива на Агенцията за национална сигурност. — Повече няма да ми трябват.
Той стисна чантата между краката си.
— Какво, по дяволите, си намислил, Ник? Знаеш, че правя това само заради приятелството ни. Всеки друг на мое място веднага би те замъкнал при федералните. Кой е този тип?
— Засега толкова. По-късно ще се разбере дали това, което правя, е за добро, или не.
Харпъринг изсумтя, но не възрази.
— Сега разбрах какво имаше предвид относно пенсионирането. Ще отида малко по-далеч, Ник, независимо докъде, по дяволите, ще доведе това.
— Какво искаш да кажеш?
Той извади още два листа от чантата си и ги напъха в папката, която бе приготвил за мен.
— Това са копия от молба на Колич за издаването на виза, но от предишен период. И според нашите сведения той не е дошъл тук от Талин, Ник. Въобще не е бил в Естония. Дошъл е от Тел Авив.
— Господи! — примигнах аз.
— Има и още нещо. — Чарли Харпъринг остави една папка в скута ми. — Ако искаш да го намериш, разбира се. Пожелавам ти късмет. — Надигна се от пейката. — Гръмни този кучи син в топките и от мен.
Надникнах в новата папка. Там бе записан адресът от молбата за издаване на виза: улица „Йехуда“ 225. Хайфа.
91.
Ричард Нордешченко още обмисляше последния ход на сина си, когато на вратата се позвъни. Двамата се бяха усамотили на терасата.
— Иди да отвориш, Павел — рече той. Жена му, Мира, беше излязла да пазарува.
Момчето изтича до вратата.
Нордешченко се наслаждаваше на новия си живот. Беше хвърлил мобилния си телефон в залива, след като уведоми най-доверените си хора, че се оттегля от бизнеса. Завинаги.
Всеки ден плуваше в морето. Взимаше сина си след училище и двамата играеха шах. Вечер съпровождаше Мира из скъпите модни магазини и кафенета в центъра Кармел. Опитваше се да изтласка от съзнанието си спомена, че преди няколко седмици е участвал в престъпление, заело първите страници на вестниците.
— Татко! Търси те някакъв мъж.
Без да бърза, Нордешченко се надигна от стола и влезе във всекидневната. Не му пукаше. Дори да го очакваше цял екип от МОСАД.
— Здравей, Реми.
— Какво търсиш тук? — ахна Нордешченко, като видя Райхард.
— Просто пътувам малко, Реми. Любувам се на приятни гледки. Радвам се на гостоприемството на старите си приятели.
Нордешченко се извърна към Павел.
— Върни се на дъската, сине. Аз ще изляза за малко.
Момчето се поколеба.
— Казах ти да отидеш при шахматната дъска. — Гласът на Нордешченко сега прозвуча сурово.
Момчето излезе, а той се обърна към неканения гост на прага. Нервите му бяха опънати до скъсване.
— Да не си полудял? Влизай — припряно го подкани домакинът. Озърна се след Райхард по улицата. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил?
— Спокойно, Реми — рече южноафриканецът. — Минал съм през три държави, преди да дойда тук. В този бизнес съм толкова дълго, колкото и ти. Имаш много хубаво момче.
— Тук не съм Реми — предупреди го Нордешченко и го изгледа сърдито. — Тук съм Ричард.
Райхард пристъпи вътре и подсвирна одобрително при вида на просторния изглед.
— Бизнесът явно върви, а, Ричард.
— Приключих с бизнеса — рязко отвърна Нордешченко. — Ще ти изясня нещо. Жена ми и синът ми…
— Не се тревожи — прекъсна го Райхард. — Няма да ти бъда в тежест. Нали ми каза, че тук било най-тихото място на света. Ще остана само няколко дни. Докато светът се поуспокои.
На Нордешченко това никак не му хареса. Беше в разрез с всички правила в работата им. Но какъв избор имаше?
— Добре — съгласи се той. — Но само няколко дни.
— Благодаря — кимна южноафриканецът. — Само че, Реми, грешиш в едно.
— И какво е то? — попита Нордешченко, докато поемаше една от чантите на Райхард.
— Нашият бизнес — въздъхна русият убиец. — Той никога не приключва.