Онази нощ смятах, че е заспала, но се оказа, че лежи в мрака напълно будна. Веднъж или може би два пъти усетих как потръпва, после се отдръпваше от мен и заравяше глава във възглавницата. „Всичко е наред“, шепнех й и я прегръщах, за да й вдъхна смелост. Но много добре знаех, че нищо не е наред. Това лице, изскочило така внезапно като от ада, обърка всичко и неимоверно усложни ситуацията.
През следващата нощ, малко преди зазоряване, лежах буден и мислех, докато следях първите слънчеви лъчи да проникват плахо в хотелската стая.
— Знаеш ли какво ще правиш? — изненадващо ме попита Анди.
— Да. — Обърнах се и я погледнах.
Вече имах план, само че се страхувах да го споделя с нея. Много добре знаех, че няма да го одобри.
Трябваше да се доберем до Ремликов. Проблемът обаче бе в това, че той рядко напускаше дома си. Не можех да нахълтам там и да започна да сипя куршуми наляво и надясно. Този човек ни трябваше жив. Имаше само един начин, само едно средство.
Момчето.
Ясно ми беше колко мъчително ще е това за нея. Но се нуждаех от помощта й. Затова й казах какво трябва да се направи. И че то включва момчето.
— Ще бъде доста опасно — започнах, като се надигнах на лакът.
Прекрасно знаех за какво става дума. Момчето бе напълно невинно, също като нейния Джеръд. Но трябваше на всяка цена да се доберем до Ремликов, а това беше възможно само чрез най-обичаното му на този свят.
— Ник… — Тя поклати глава. — Не мога да го направя.
— Не сме дошли да му искаме услуга, Анди. Опитваме се да притиснем един професионален убиец да ни даде малко информация, което може да стане причина да загинем. Това е единственото му уязвимо място. Отдавна ти казах, че се нагърбваме с много трудна и опасна задача.
— Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Молиш ме да причиня на друга майка същото, което сполетя мен самата.
— Знам какво искам от теб, Анди. — Протегнах ръце към нея. — Аз не съм убиец. Но онези са.
Тя се взря в мен, замислена дали съм способен на същото насилие като хората, отнели сина й.
— Давам ти дума, че каквото и да се случи, момчето няма да пострада.
— О, да, ще пострада. Ще пострада.
Погалих я по косата и отметнах няколко кичура от лицето й.
— Нужно ми е да ми кажеш „да“, Анди. Нуждая се от помощта ти, за да успеем.
— А ако не се съглася?
— Тогава ще се махнем оттук. Ще вземем самолета и ще се приберем у дома. Ще забравим за Кавело.
Анди пое дъх и обви коленете си с ръце.
— А ако кажа „да“… Какво ще стане след това?
— Ще пуснем момчето, Анди. Ще го пуснем да се прибере у дома си.
Тя поклати глава.
— Имах предвид Ремликов. Както и онзи, русия.
— Не знам. — Това бе всичко, което можех да й кажа. И то бе самата истина.
Тя кимна и се притисна към мен.
— То не бива да пострада — прошепна тя. — Момчето…
— Разбира се, че не няма. — Притиснах я още по-силно. — Обещавам.
96.
Павел Нордешченко беше дванадесетгодишен и никак не му харесваше, че баща му продължава да го води с колата си на уроците по шах. Момчетата на неговите години взимаха метрото сами. Понякога, когато баща му пътуваше по своите работи, което впрочем често се случваше, майка му разрешаваше да вземе автобуса. Павел обичаше да се шляе по шумните улички на Стария град, далеч от главозамайващите завои по стръмнините над центъра „Кармел“.
Там долу, където се намираше шахматната академия на Абрамов, улиците бяха тесни и много оживени. Навред се разнасяха миризми на кожарски изделия, подправки и арабски печива. Шумните викове на хвалещите стоките си търговците огласяха сергиите.
Баща му прекаляваше със загрижеността си за безопасността му. Павел искаше да ходи с приятелите си на кино или на плаж, обаче баща му все повтаряше: „Там няма да си в безопасност. Трябва да сме много предпазливи“. От какво се страхуваше? Понякога майка му му позволяваше да си почива ден или два, но баща му винаги го караше да заляга над уроците, сякаш са свещени писания.
— Следващия месец в Тел Авив ще има шахматен турнир — заговори баща му, докато шофираше внимателно по изпълнените с тълпи улици. — Искаш ли да отидеш?