Павел сви рамене. Турнирите означаваха много работа, допълнително учение.
— Ще се съберат гросмайстори от няколко държави. Сергей смята, че си добре подготвен. Вярно ли е?
— Предполагам — отново сви рамене Павел. — Щом той го казва.
Колата зави по улица „Аленби“. Бахайските градини бяха прелестни, в разгара на пролетта всичките дървета и храсти бяха разцъфтели.
— В Кесария има казино. Можем да се отбием там на връщане. Казаха ми, че играели покер. И то както го играят американците. Познавам един мъж там, който ми дължи услуга. Може да те вкара. Само да погледаш, разбира се.
— Наистина ли?
— Не знам — замислено рече баща му, прикривайки усмивката си. — Имам солидни връзки тук-там.
Завиха по оживената улица „Хасан“. Долу уличното движение се извършваше най-вече с мотопеди и малки микробуси за доставки на стоки. Навред пъплеха таксита с туристи, пристигащи главно от пристанището.
Студиото на учителя Абрамов се намираше над една пицария. Заради това там винаги миришеше на тесто и пици.
Спряха пред порутена сграда.
— Учи се усърдно — посъветва го баща му, преди да се разделят. — Много неща зависят от това.
Павел взе тетрадката си и компютъра и отвори вратата. Тръгна към сградата, в която се помещаваше шахматната школа на Абрамов. Беше облачно, макар да не бе превалило пладне. Щом пое към тесните стъпала, един мъж се изпречи на пътя му.
— Опасявам се, че се изгубих — заговори го той притеснено. — Знаеш ли как се стига до улица „Хаарец“?
Мъжът бе едър, със синя риза и панталони в цвят каки, но очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Говореше английски като турист. Може би беше американец.
— „Хаарец“ ли? Мисля, че е там, долу, в края на тази улица.
— Може ли да ми я покажеш? — помоли го мъжът. — Не съм тукашен и не мога да се ориентирам.
Е, учителят Абрамов можеше да почака. Имаше на разположение час и половина за днешния урок, макар че вечно киселият престарял Абрамов никак не обичаше учениците да закъсняват.
— Ето натам. — Павел отвори външната врата и посочи с ръка. — В края на тази улица. Където е онази пекарна. Виждате ли я?
Това бе последното, което си спомняше.
Освен твърдата ръка, затиснала устата му изотзад, и парчето плат, напоено с химикал. Както и усещането за пълна безтегловност и как го влачат нанякъде.
Но най-вече страха, че баща му ужасно ще се ядоса, когато дойде да го прибере, а той няма да е там.
97.
— Мира, слушай! Изслушай ме много внимателно! Не мога да намеря Павел!
Сърцето на Нордешченко биеше до пръсване. Учителят по шах бе казал, че момчето въобще не се е появило за днешния урок. И че това вече се е случвало няколко пъти. Все по време на отсъствията на Нордешченко от града. Той кръстоса пеша уличките около шахматната школа. Провери сергиите за сладолед, сладкарниците, кафенетата, околните пекарници — знаеше, че бяха любимите места на Павел. Ала никой не бе виждал сина му.
— Не беше в школата, когато отидох да го взема. Надявах се, че се е обадил.
— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се жена му. — Той винаги те чака там. И много добре знае, че не бива да се отдалечава.
— Не разбра ли какво ти казах? Въобще не е ходил на урока. Сещаш ли се къде другаде може да е отишъл? Разказвал ли ти е за някое място? Или за някой приятел? Колко пъти му обяснявах, че трябва да е много внимателен!
— Не! — Гласът на Мира се извиси от възбуда. — Може да е взел автобуса. Веднъж или два пъти му позволих да го ползва.
— Но защо не ни се е обадил?
В течение на годините Нордешченко бе изпитвал мъчителна празнота, когато нещата не вървяха на добро. Точно същото усещане го обзе сега.
— Трябва да се обадим в полицията — въздъхна Мира.
— Не! — Полицията! Точно това не можеше направи. Да привлича вниманието върху себе си. И то тъкмо сега, когато Райхард е в дома му. Какво ще стане, ако го заварят там? Ще трябва да им обяснява с какво се е занимавал отвъд океана. И кой е този странен гост. Не, първо трябваше да обмисли всичко, и то най-грижливо. — Може би си права за автобуса. Ще тръгна по маршрута. И ще ти се обадя, когато приближа до вкъщи.
Нордешченко прекъсна връзката и завъртя аудито по тесните улички на Стария град, докато се оглеждаше наляво и надясно с надеждата да зърне лицето на сина си сред тълпите.