Това е отплатата, повтаряше си той, за всичко, което съм извършил.
На „Хасан Шукри“, край Мемориалния парк, засече градския автобус, пъплещ по стръмнината. Спря колата пред него и принуди шофьора да натисне спирачките.
— Търся сина си! — развика се той и заудря бясно с юмруци по предната врата. — Моля ви, пуснете ме вътре!
Знаеше, че хората ще изпаднат в паника. Ще го вземат за палестински терорист.
— Вижте, не съм въоръжен! — Вдигна двете си ръце.
Накрая разколебаният шофьор му отвори вратата.
— Павел! Павел! — развика се Нордешченко, щом скочи на стъпалото, и се втурна да обхожда седалките, пълни с подплашени пътници.
Но от Павел нямаше и следа.
— Съжалявам, но трябва да потеглям — предупреди го шофьорът.
Нордешченко скочи на уличното платно.
Мира имаше право. Трябваше да се обадят в полицията. Неизбежно бе. Закъснение дори с минута можеше да застраши още повече живота на сина му. А Райхард трябваше да си тръгне, и то веднага. Мира сигурно щеше да го спомене. Полицията ще се заинтересува от него. А това вече ще е много лошо!
След броени минути Нордешченко вкара колата в алеята до дома си. Затръшна вратата на аудито и изтича вътре.
— Павел обади ли се?
— Не — поклати глава Мира, вече в паника.
— В беда сме — въздъхна Нордешченко, осъзнал, че няма никакъв шанс да намери сина си.
Райхард слезе от горния етаж.
— Какво не е наред?
— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Павел изчезна. Трябва да се обадим в полицията.
Очите на южноафриканеца се разшириха. Нордешченко инстинктивно предугади какво си мисли. Разпитът неминуемо ще се насочи към госта в къщата. И те ще трябва да обясняват кой е, както и защо се е наложило да си тръгне внезапно.
Телефонът звънна, като сепна и тримата, всеки потънал в мислите си.
Мира притисна ръка към устата си.
— Може да е той…
Нордешченко изтича до апарата. Не искаше да изпуска южноафриканеца от поглед. Преглътна с усилие, преди да вдигне слушалката.
— Павел!
— Имаш много хубаво момче — отвърна гласът в другия край на линията. — Сега ще ти дам инструкции и според това доколко ще ги следваш, ще зависи дали отново ще го видиш някога.
— Какво!? — изръмжа Нордешченко.
Значи беше отвличане. Онзи насреща говореше на английски. И то на безупречен английски.
— Синът ти е при мен — продължи непознатият. — Добрата новина е, че можеш да си го получиш обратно жив и здрав, и то след броени минути. А лошата е, че ако не направиш точно това, което искам, никога повече няма да го видиш.
— Кой се обажда? — настоятелно попита Нордешченко.
— Няма значение. Сега трябва да се съсредоточиш върху избора на един от двата сценария.
Нордешченко погледна Мира и й кимна да я успокои.
— Нека се придържаме към добрата новина. Искам да ми върнете Павел.
— Мъдър избор. Но всичко по реда си. Мисля, че и двамата знаем, че не е в ничий интерес да се забърква полицията. Разбрахме ли се за това?
— Няма за какво да се разбираме, освен да ми върнете сина. Искам веднага да говоря с него.
— Страхувам се, че това няма да стане. Нека само да кажа, че е облечен с джинси и червена тениска, с маратонки „Найк“ и носи книги за шахмат, а в портмонето в джоба си пази снимка на семейството. Колкото до останалото, се опасявам, че ще трябва да ми се доверите.
— Не знаете с кого си имате работа! — заплаши го Нордешченко.
— О, да, зная. Много добре зная с кого си имам работа, Коля Ремликов.
98.
Нордешченко нямаше да се смае толкова, ако някой бе нахълтал в стаята с пистолет в ръка и го бе притиснал до стената. От десет години никой не бе споменавал това име пред него.
Едва сега започна да проумява, че си има работа с много сериозен съперник.
— Ако го нараниш — предупреди го Нордешченко, — до края на живота си ще плащаш за тази грешка.
— Да го нараня ли? — отвърна американецът. — Смятам, че това по-скоро е твоят стил, Ремликов. Искаш да кажеш да не го сполети онова, което се случи в асансьора във федералния съд в Ню Йорк? Нещо като онова, което сполетя двамата съдебни пристави?