Сега дори и малкото кръв, останала по лицето на Нордешченко, се отдръпна.
Кой може да е този? Кой го е проследил?
Дори и хората на Кавело не знаеха къде се крие и коя е истинската му самоличност. Това е по-лошо от всякакъв откуп. Целият му живот щеше да бъде съсипан.
Устата на Нордешченко бе суха като шкурка.
— Колко искаш? — едва чуто измърмори той.
— Колко искам ли? Нито цент. Ще си получиш момчето обратно и ще продължиш с окаяния си лъжлив живот. Всичко, което искам от теб в замяна, е малко информация.
— Информация? — Нордешченко облиза устни. — Каква информация?
— Кавело — каза гласът.
Сърцето на Нордешченко замря. Никога не беше предавал клиент. Никога с никого не е търгувал, нито дори е обсъждал нещо подобно. Списъкът на хората, с които работеше, беше свещен за него.
— Давам ти един час — продължи американецът. — След това никога вече няма да видиш момчето си. Твоята идентичност и досието ти от Интерпол ще бъдат предадени на израелската полиция.
— А какво ще стане, ако се окаже, че не мога да ти помогна? — попита Нордешченко.
— Тогава ще започна да си стягам багажа.
Какво да прави? Те знаеха името му. Как се бяха добрали до него? Знаеха и това, че е помогнал на Кавело за бягството му. И на всичкото отгоре държаха единственото на този свят, което бе ценно за него.
— Добре — рече той.
— Дай ми номера на мобилния си телефон. До час ще се свържа с теб. Подкарай колата си надолу по хълма. Чакай да ти позвъня. Срещата ще бъда кратка. И… Коля, мисля, че и двамата знаем каква трагедия ще се разиграе, ако полицията се намеси.
— Много си смел — отбеляза Нордешченко. — Който и да си ти.
Но му даде номера на телефона си.
— Това наистина е голяма похвала, Коля, особено след като съм виждал на какво си способен.
Гласът замлъкна. Нордешченко отново кимна успокояващо на Мира. После даде знак на южноафриканеца.
— Хайде, Райхард. Имаме работа, която трябва да свършим веднага.
99.
Подкарахме колата към един изоставен склад за тютюн, който бях огледал в западналия квартал „Хадар“. Оставаше само да чакаме. Момчето спеше кротко. Всеки път, когато се размърдваше, му давах да вдиша още етер.
По време на работата си във ФБР съм вършил неща, с които не се гордеех. Но нищо не може да се сравнява с това. Момчето бе невинно каквото и да бе извършил баща му. Гледахме го как спи на задната седалка. Анди седеше до него, готова да го успокои, ако се събуди и се изплаши. Веднъж или два пъти погали светло кестенявата му коса.
Размяната не можеше да стане толкова бързо, колкото ни се искаше.
— Къде ще се срещнем? — попита Анди, докато главата на момчето лежеше в скута й.
— Искаш да кажеш къде аз ще се срещна с него? В бахайските градини. В шест часа. Един час по-късно там ще има концерт на открито. Ще е пълно с народ.
Тя кимна.
— Ще трябва да завържем ръцете му и да му запушим устата, Анди. Необходимо е, защото ще се събуди. Искам да остане в колата при теб. Ще го успокоиш, че след няколко минути ще види баща си. Когато настъпи моментът, ще ти позвъня. Ще подкараш колата и ще се оглеждаш за моя сигнал, след което ще го пуснеш да си върви. А после ще изчезнеш с максимална скорост оттук. Разбра ли? Не искам да оставаш нито секунда след като всичко свърши.
— Къде?
— Ще се върнеш обратно в хотела. — Същата сутрин бяхме сменили хотела и вместо разкошния „Панорама“ сега обитавахме много по-малък и по-скромен пансион в Стария град, където дори не ни поискаха паспортите. — Тази вечер ще потеглим за Тел Авив.
— А след това къде ще отидем?
— В Париж. С късния полет. При условие че всичко мине добре.
— А после?
Отворих вратата на колата.
— Е, тази част от маршрута тепърва ще се уточнява.
Момчето се размърда. Действието на упойващото вещество отслабваше. Скоро щеше да се събуди. Погледнах часовника си може би за петдесети път. Уговореният един час бе изтекъл.
— Време е.
Анди ми се усмихна окуражително.
Слязох от колата и позвъних на мобилния телефон на Ремликов. Съобщих му къде да се срещнем. Не исках Анди да чуе какво му казвам.
Върнах се в колата и се отпуснах на предната седалка.