— Искам добре да запомниш какво ти казах, Ремликов. Иска ми се да можех да те застрелям — казах му на сбогуване.
После заобиколих статуята, за да се озова пред нищо неподозиращия полицай. Като се стараех много да не привличам вниманието върху себе си, започнах да подтичвам — като бегачите за здраве, — но все пак достатъчно бързо, та да се отдалеча от Ремликов.
Слях се с потока от прииждащи тълпи, насочващи се към по-горните тераси. Пътеката бе стръмна, но въпреки това изпълнена с народ. Не забелязах някой да ме следи.
После се отклоних и започнах да се изкачвам задъхано по един от съседните невисоки хълмове, като използвах дърветата и ниските им клони за прикритие. Видях още един изход, водещ надолу. Може би от него се стигаше до улица „Аленби“.
Тъкмо натам бях решил да се насоча и да хвана първото такси, което се изпречи пред очите ми. След минути щях да съм при Анди в хотела. Бяхме се сдобили с всичко, което ни е нужно. След час ще сме на път.
За да не изглеждам подозрителен, нито веднъж не се озърнах назад, докато най-после не стигнах на зигзаг до върха на ниския хълм. И когато най-сетне го сторих, там, от билото на възвишението, видях Ремликов коленичил и протегнал ръце към сина си. Момчето го бе прегърнало, а бащата обсипваше лицето му с целувки от благодарност към съдбата.
После той погледна нагоре към хълма, точно в моята посока. Не знаех дали ме е забелязал. Дърветата пречеха, но имах чувството, че ме е видял.
За пръв път през последния час сърцето ми започна да успокоява ритъма си. Имах това, от което се нуждаех. Анди се измъкна и вече бе в безопасност. А аз знаех къде се укрива Кавело.
Идеше ми да се разкрещя от радост. Ще го спипаме! Този път щяхме да победим.
Точно в този миг усетих някой да извива врата ми назад и острието на нож се впи в ребрата ми.
— Съжалявам, приятел, но тези работи не стават така.
Кръвта ми мигом застина.
— А сега ще те попитам нещо, но само веднъж — продължи зад тила ми непознатият глас с подчертан южноафрикански акцент. — И ако искаш да живееш повече от следващите няколко секунди, ще ми кажеш отговора. Кой доведе хлапето?
Заби ножа още по-дълбоко. Въздухът излезе със свистене от белите ми дробове. Успях да го видя за миг и разбрах, че здравата съм загазил.
Кичурът коса, паднал на челото му, беше рус.
104.
През цялата ми тринадесетгодишна практика във ФБР само няколко пъти бях участвал в ръкопашни схватки. Обикновено когато се нахвърлях мигновено срещу някой престъпник, с цел да го поваля за секунди на пода, преди да му сложа белезниците. Никога с професионален убиец, два пъти по-едър от мен, стиснал ме за гърлото и забил острието на ножа в ребрата ми.
Хватката му бе парализираща. Дори не можех да изкрещя. Пък и каква би била ползата? Та аз не можех да мисля. Острието се бе врязало в гръдния ми кош и не знаех колко навътре е проникнало.
— Мога да ти счупя врата с един удар, приятел, и ще се свлечеш на земята, пренасяйки се в отвъдното, което искрено ти препоръчвам. А мога и да си поиграя още малко с теб.
Боже!
— Направи си услуга, приятел. Коя беше жената в колата?
Тогава ми хрумна нещо. Припомних си го от курсовете по самозащита, които бях посещавал в Бюрото преди години. В подобна ситуация инстинктът те кара да се съпротивляваш с всички сили, за да се откопчиш от смъртоносната хватка. А ако някой те е стиснал за гърлото и се кани всеки миг да прекърши гръкляна ти, това ще доведе само до едно: ще затегне още по-силно хватката.
Слей се с него, казах си. Влез в ритъма на движенията му.
Отпуснах тежестта си върху русокосия. Това го изненада и той отстъпи крачка. Не ме пусна, само се дръпна леко назад.
Това бе достатъчно да освободя ръката си и да бръкна в джоба на сакото. След миг стисках глока. Само не бях сигурен към кого е насочено дулото — към него или към мен. Но какво значение би имало, ако не успея веднага да натисна спусъка?
Русокосият въздъхна:
— Ти сам си избра, задник.
Натиснах спусъка. Втори път. Откатът ни блъсна назад. Изстрелите почти не се чуха поради близостта ни. Дори не знаех кого съм улучил — него или себе си. Но не усещах острието на ножа между ребрата си. Нито пареща рана да пронизва корема ми. Дръпнах спусъка още два пъти.
— Мамка му! — ревна русокосият и полетя назад.