Мъжът изглеждаше възбуден.
— Аз попитах жена си, сеньор. Тя е холандка. Работи в el pasillo de ciudad, така викаме тук на общината.
Изчаках го да ми каже каквото има.
— Ами тя знаела къде е това El Fin del Mundo.
Изтичах до колата, грабнах картата и се върнах при него. Той ми посочи една точка на изток от града, недалече от шосето, по което бяхме пътували почти през целия ден.
— Ето тук. Принадлежало на стара местна фамилия. Или поне така е по документите в общината. Но жена ми разправя, че отскоро ранчото било на някакъв чужденец. Американец търсите, нали?
Потупах Гилермо по рамото и се усмихнах.
— Да, американец.
111.
На следващия ден отново поехме да търсим ранчото на Кавело.
Този път на изток — не покрай богатите имения, а към една отдалечена долина. Подкарахме ланд круизера по тесния ветровит каньон, като преминавахме покрай скалисти склонове и надвиснали ледници. Никъде не се виждаха крайпътни табели. Ръководехме се само от указанията на Гилермо.
Спрях колата пред виеща се нагоре овчарска пътека, в чието подножие се намираше имението. Мястото бе закътано и не се виждаше отдолу.
После двамата с Анди се изкатерихме по едно възвишение и аз извадих бинокъла. Още щом го видях, разбрах, че това е мястото.
— Тук е.
Ранчото не изглеждаше гостоприемно, нито приличаше на останалите, които бяхме видели. Над дървената порта нямаше табела. Вместо това там се издигаше дървена кула и в нея двама мъже — с вид по-скоро на войници — седяха на столове и пляскаха карти.
— Не го пазят зорко — отбелязах. — Надявам се, че това е добър знак.
По пасищата в подножието на стъпаловидните планински склонове се виждаха овчи стада. Но телената ограда от двете страни на дървената порта не бе предназначена да пази овцете, защото беше от бодлива тел, по-скоро бе срещу външни посетители.
Мъжете в дървената кула бяха въоръжени — до тях бяха облегнати два автомата. Забелязах още четирима пазачи, патрулиращи край телената ограда с кучета. Не успях да видя къщата, но предположих, че прилича на крепост.
El Fin del Mundo.
Имението изглеждаше толкова огромно, че дори не можеше да се види основната сграда, нито да се обхванат с поглед размерите му. Нямаше как да преценя какви са мерките за сигурност. Затова фокусирах вниманието си върху пазачите край портата. Напълно възможно бе по телената мрежа да тече ток. Забелязах и камери по нея.
Подадох бинокъла на Анди. Измъчена от дългото чакане, тя го завъртя бързо, за да огледа панорамата. Сигурен съм, че не забеляза автоматите на мъжете в кулата, но след като огледа ранчото, го свали от очите си с отчаяна въздишка.
— Ник, имаш ли идея как ще успеем да проникнем?
Облегнах се на скалата, взех шепа камъчета и нехайно ги захвърлих върху земята.
— Няма да влизаме вътре.
112.
През следващия ден продължихме да наблюдаваме ранчото на Кавело от безопасно разстояние нагоре по стръмната и тясна овчарска пътека, от оградата ни деляха около четиристотин метра. Всеки път скривахме колата си по-назад и приютени в нея от дъжда и студа, не преставахме да държим ранчото под око в очакване нещо да се случи.
На третия ден това наистина стана.
Масивната дървена порта бавно се отвори. Пазачите в кулата се изправиха. Увеличих изображението на бинокъла.
В далечината два черни обекта започнаха да се приближават към портата. Изскочих от нашия ланд круизер. Анди усети, че нещо става.
— Ник? Какво има?
Не й отговорих, само следях през бинокъла напредващите автомобили — може би имаше към петстотин метра до двата черни рейндж роувъра. Пазачите до портата грабнаха автоматите и скочиха на земята да ги изпратят.
Масивните автомобили намалиха, за да преминат през портата на ранчото. Не успях да надзърна в тях — прозорците бяха затъмнени. Единият от пазачите махна с ръка и каза нещо на шофьора на първата кола.
Знаех кой е. Доминик Кавело. Долавях присъствието му, защото стомахът ми се бе свил на топка. Измъчваше ме същото непоносимо чувство, както когато видях Мани и Ед проснати на плажа в Монтаук.
После рейндж роувърите отминаха по пътя, прекосяващ долината, като поеха към града.
— Ето какво ще направим, Анди — заговорих, без да откъсвам поглед от смаляващите се в далечината автомобили, устремени по планинския път към Ушуая. — Ще го принудим той сам дойде при нас.