Дейвид Морел
Съдружници
През следващите десет години не написах нито един разказ. За сметка на това, след като завърших „Първа кръв“ през 1971, написах няколко различни по жанр книги: „Заветът“ — роман за преследване, „Тотемът“ — роман на ужаса без свръхестествени елементи и „Последна заря“ — исторически уестърн. Междувременно продължавах да преподавам в университета. Нямах време за къса проза. Нито енергия — всеки опит да напиша разказ ми костваше отчайващи усилия и завършваше с провал. Накрая, през 1981 година, направих пробив в творческия си застой със „Съдружници“. Вдъхновение за този разказ почерпих от един студент от горния курс, който беше разтревожен от перспективите си за работа. В последствие се оказа, че тревогите му са били напразни, но той ме наведе на мисълта за крайностите, до които може да прибегне един висшист, за да си намери работа.
Несъмнено беше коравосърдечно, но просто нямаше друг начин. Макензи прекара месеци наред в обмисляне на алтернативни решения. Направи опит да откупи дяла на съдружника си, но Долан не се съгласи. Е, не точно. Първоначално се изсмя на предложението му: „Няма да ти доставя това удоволствие.“ А когато Макензи продължи да настоява, отговори: „Добре, съгласен съм. Но ще ти трябват един милион долара.“ Със същия успех би могъл да поиска и десет. Макензи не можеше да събере цял милион, нито дори половин или четвърт, и Долан много добре знаеше това.
Позната история. Макензи не можеше да каже „Добро утро“, без Долан да не вземе да спори с него. Щом Макензи си купеше кола, Долан си купуваше по-голяма и по-скъпа и за да го подразни, после се хвалеше каква изгодна сделка е направил. А когато Макензи се върна с жена си и децата си от почивка на Бермудските острови, Долан му заяви, че Бермудските острови изобщо не можели да се сравняват с Мазатлан1, където той бе завел своето семейство.
Двамата мъже постоянно спореха. Бяха привърженици на различни футболни отбори. Кулинарните им предпочитания бяха коренно различни (агнешки котлети срещу осолено говеждо). Когато Макензи започна да играе голф, партньорът му внезапно се запали по тениса, като отбеляза, че голфът бил само игра за удоволствие, докато при тениса имало и добро физическо натоварване. Но въпреки „физическото натоварване“ Долан беше с наднормено тегло. Макензи беше строен, но пък съдружникът му непрекъснато му се подиграваше заради перуката, която носеше.
Беше невъзможно един шотландец и един ирландец да бъдат бизнес партньори и това би трябвало да е известно на Макензи. Но първоначално те бяха двама строителни предприемачи, които постоянно си съперничеха и губеха много пари от конкуренцията помежду си. Така че станаха съдружници. Заедно постигнаха много по-големи успехи, отколкото преди поотделно. Продължиха да се надпреварват и когато единият търсеше начин да спечелят повече, другият бе принуден да бъде два пъти по-находчив от него. Намалиха цените на услугите си, като слагаха твърде много чакъл в бетона, инсталираха нискокачествени тръбопроводи и използваха изолационни материали, които не отговаряха на стандарта. Приходите си от тези измами записваха в специални счетоводни книги.
„Макензи–Долан Ентърпрайзис“. О, предприятието им работеше много успешно. Но те не се погаждаха помежду си. Опитаха се да разрешат този проблем, като поделят работата си — Макензи се занимаваше с административните дела, а Долан с отстраняването на авариите. Все пак, от време на време трябваше да се срещат, за да вземат решения. Въпреки че се виждаха по-рядко, напрежението между тях остана и дори нарасна.
Сприятеляването на съпругите им само влоши нещата. Те непрекъснато организираха барбекюта и партита с плуване в басейна. Двамата мъже не смееха да протестират срещу събиранията, защото опитите им винаги завършваха с провал:
Макензи:
— Мразя го. В офиса ме побърква, а на партитата направо ми се повдига от него.
Жена му:
— Виж какво, Вики Долан ми е приятелка и аз няма да позволя на детинските ти глупости да развалят нашето приятелство. Тази вечер ще спя на дивана.
И така, двамата мъже стояха загледани в далечината или се взираха в уискито си със сода (съответно шотландско и ирландско), докато съпругите им си разменяха рецепти.
Истинските проблеми започнаха, когато Долан взе да отправя заплахи:
— Чудя се, какво ли ще направят данъчните, ако научат за твоите специални счетоводни книги?
— А какво ще кажат за некачествените водопроводни тръби и пълния с чакъл бетон? — не му остана длъжен Макензи. — Това е твое дело.
— Ще ми наложат глоба и толкова — отвърна бързо Долан. — Виж, счетоводните книги са друга работа. Ако данъчните научат, че ги укриваш от тях, ще те набутат в някой затвор и повече няма да видя грозната ти мутра.