— И това какво ще помогне? Помисли само за чувствата ми, когато нежно се сбогувам с теб на Боу Стрийт или беше на Вайн Стрийт?
— Мечтаеш си за ергенските времена — укори го Тапънс.
— Олд Бейли, криминалния съд, това имах предвид — отвърна Томи.
— Е — заяви Тапънс, — трябва да се направи нещо. Ето ни тук, преливащи от талант, без никакъв шанс да го проявим.
— Харесвам радостния ти оптимизъм, Тапънс. Ти, като че ли, не се съмняваш, че имаш талант, който да проявиш.
— Разбира се — потвърди Тапънс с широко отворени очи.
— И все пак нямаш никакви познания на експерт.
— Е, чела съм всички детективски романи, публикувани през последните десет години.
— И аз — каза Томи. — Но имам чувството, че това няма да ни помогне много.
— Винаги си бил песимист, Томи. Вярата в собствените сили е нещо много важно.
— Е, ти притежаваш достатъчно от нея — отбеляза Томи.
— Разбира се, в детективските романи е лесно — продължи замислено Тапънс, — тъй като се пишат отзад напред. Искам да кажа, че ако знаеш развръзката, можеш да си нагласиш уликите. Чудя се обаче…
Тя замълча, смръщвайки вежди.
— Да? — подкани я Томи.
— Имам нещо като идея — отвърна Тапънс. — Все още не се е дооформила, но съм близо до нея. — Тя стана решително. — Мисля, че ще отида да си купя онази шапка, за която ти казах.
— О, Боже! — възкликна Томи. — Още една шапка!
— Много е хубава — заяви с достойнство Тапънс и излезе с решително изражение на лицето.
Един-два пъти през следващите дни Томи любопитно я подсещаше за идеята. Тапънс само поклащаше глава и му казваше да й даде време.
И после в една прекрасна сутрин дойде първият клиент и всичко друго беше забравено.
На външната врата на кантората се почука. Албърт, който тъкмо беше поставил между устните си един кисел бонбон, изрева нечленоразделно: „Влез“. После глътна киселия бонбон от изненада и радост. Защото случаят наистина изглеждаше обещаващ.
Висок млад мъж, изискано и красиво облечен, стоеше колебливо на вратата.
„Конте — от главата до петите“ — каза си Албърт. Преценката му по тези въпроси беше доста точна.
Младият мъж беше около двадесет и четири годишен, имаше красиво сресана назад коса, леки розови кръгове около очите и беше практически без брадичка.
Изпаднал в екстаз, Албърт натисна един бутон под бюрото си и почти незабавно откъм канцеларията се чу внезапна канонада от машинопис. Тапънс се беше втурнала към своя пост. Целта на тази бясна производствена дейност беше да притесни още повече посетителя.
— Гледай ти… — отбеляза той. — Това ли е онази… детективска агенция… „Блестящите детективи на Блънт“? Нещо такова, нали? А?
— Може би искате, сър, да говорите със самия мистър Блънт? — поинтересува се Албърт, с намек на съмнение, че това би могло да се уреди.
— Е… да, приятелче, това ми беше идеята. Може ли да стане?
— Предполагам, че имате час?
Посетителят изглеждаше все по-притеснен.
— Страхувам се, че нямам.
— Винаги е по-добре, сър, първо да се обадите по телефона. Мистър Блънт е толкова зает. В момента говори по телефона. Обадиха се от Скотланд Ярд за консултация.
Това направи нужното впечатление на младия мъж.
Албърт понижи глас и сподели свойски:
— Сериозна кражба на документи от правителствено учреждение. Искат мистър Блънт да се заеме със случая.
— О, така ли? Гледай ти. Този Блънт трябва да е голяма работа.
— Шефът, сър — отвърна Албърт, — е върхът.
Младият мъж седна на един стол в пълно неведение относно факта, че е наблюдаван с напрегнато внимание от два чифта очи, взиращи се през умело прикрити шпионки — тези на Тапънс, в паузите между яростното тракане на машината, и тези на Томи, който изчакваше подходящия момент.
След малко на бюрото на Албърт се разнесе яростен звън.
— Шефът вече е свободен. Ще проверя дали може да ви приеме — заяви Албърт и изчезна през вратата с надпис „Кабинет“. Върна се светкавично и каза: — Бихте ли ме последвали, сър?
Посетителят беше въведен в кабинета и един приятен червенокос млад мъж с оживен и уверен вид се изправи, за да го поздрави.
— Седнете. Пожелали сте да се посъветвате с мен. Аз съм мистър Блънт.
— О, така ли? Гледай ти. Бих казал, че сте ужасно млад.
— Времето на старците свърши — махна с ръка Томи. — Кой започна войната? Старците. Кой е отговорен за сегашната безработица? Старците. Кой е отговорен за всички злини, които станаха? Отново казвам — Старците!
— Сигурно сте прав — отвърна клиентът. — Познавам един младеж, който е поет… поне така казва… и той винаги говори в същия дух.