Старата дама се вторачи съкрушено в Тапънс.
Изведнъж една фигура се втурна вътре от съседната стая. Беше Хана. Държеше в ръка пламтяща факла, която размахваше като обезумяла.
— Истината беше изречена. Тази е злата твар. Видях я да чете книгата и да се усмихва и разбрах. Намерих книгата и страницата, но тя нищо не ми говореше. Само че Божият глас ми проговори. Тя мразеше господарката ми, нейна светлост. Винаги е била ревнива и завистлива. Мразеше и моята мила мис Лоуис. Но злите трябва да загинат — Божият огън ще ги погълне.
Като размаха факлата, тя се хвърли към леглото.
Откъм старата дама се чу вик.
— Махнете я… махнете я! Вярно е… но я махнете оттук!
Тапънс се хвърли към Хана, но жената успя да подпали завесите на леглото, преди тя да успее да й вземе факлата и да я угаси. Томи обаче се втурна вътре от площадката на стълбите. Дръпна завесите на леглото и успя да потуши пламъците с едно килимче. После се завтече да помага на Тапънс. Двамата задържаха Хана, докато доктор Бъртън влезе забързан.
Няколко думи бяха достатъчни, за да го поставят в течение на ситуацията.
Той бързо отиде до леглото, повдигна ръката на мис Логан и издаде кратко възклицание.
— Шокът от пожара й е дошъл твърде много. Мъртва е. Вероятно при тези обстоятелства така е по-добре. — Той замълча. После добави: — В онази коктейлна чаша също имаше рицин.
— Това е най-доброто, което можеше да се случи — каза Томи, когато оставиха Хана на грижите на доктора и останаха сами. — Тапънс, ти беше просто великолепна.
— В този случай нямаше много от духа на Ханоуд — отбеляза Тапънс.
— Беше твърде сериозно за представление. Все още не мога да понеса мисълта, че онова момиче беше отровено. Но няма да мисля за нея. Както вече казах, ти беше великолепна. Всички лаври са за теб. Ако използувам една известна поговорка, „голямо предимство е да си интелигентен и да не ти личи“.
— Томи, ти си ужасен! — възкликна Тапънс.
Глава 19
Непоклатимото алиби
Томи и Тапънс бяха заети със сортирането на кореспонденцията. Изведнъж Тапънс възкликна и подаде едно писмо на Томи.
— Нов клиент — заяви важно тя.
-А! И какво заключаваме от това писмо, Уотсън? — попита Томи. — Нищо кой знае какво, освен очевидния факт, че мистър… Монтгомъри Джоунс не е с най-добрия правопис на света. Доказателство, че е получил скъпо образование.
— Монтгомъри Джоунс? — повтори Тапънс. — Какво ли съм чувала за Монтгомъри Джоунс? А, да, сетих се. Мисля, че Джанет Сейнт Винсънт го спомена. Майка му е лейди Айлийн Монтгомъри. Много набожна, ходела на църква, носела златни кръстове и така нататък. Омъжила се за човек на име Джоунс, невероятно богат.
— Все същата стара история — отбеляза Томи. — Да видим кога желае да ни види този мистър М. Дж.? О, в единадесет и тридесет.
Точно в единадесет и тридесет много висок млад човек с приятно и непринудено изражение на лицето влезе в предното помещение и се обърна към Албърт.
— Вижте… Аз… Мога ли да видя мистър… Блънт?
— Имате ли среща, сър? — попита Албърт.
— Не съм съвсем сигурен. Да, трябва да имам. Искам да кажа, написах писмо…
— Как се казвате, сър?
— Мистър Монтгомъри Джоунс.
— Ще съобщя за вас на мистър Блънт.
Той скоро се върна.
— Бихте ли почакали малко, сър? Мистър Блънт е зает с много важно съвещание в момента.
— О, да… разбира се — отговори мистър Монтгомъри Джоунс.
Не след дълго, като се надяваше, че бе впечатлил достатъчно клиента си, Томи натисна копчето на звънеца на бюрото си и Албърт въведе мистър Монтгомъри в кабинета.
Томи стана, за да го поздрави. Като се ръкува топло с него, му посочи празния стол.
— Е, мистър Монтгомъри Джоунс. Какво ще имаме удоволствието да направим за вас? — рече Томи.