— Какви неща?
— Много странни неща. Цялата къща изглеждаше омагьосана. Картините падаха, съдовете летяха през стаята и се разбиваха. Една сутрин, като слязохме, видяхме всички мебели разместени. Първо си помислихме, че някой си прави шеги, но трябваше да се откажем от това обяснение. Понякога, когато сядахме да вечеряме, отгоре се чуваше ужасен трясък. Качвахме се и не намирахме там никого, но някоя мебел беше разбита яростно на пода.
— Полтъргайст — извика Тапънс, силно заинтересувана.
— Да, така каза и доктор О’Нийл, въпреки че не знам какво означа това.
— Нещо като зъл дух, който прави номера — обясни Тапънс, която всъщност знаеше много малко по въпроса и дори не беше сигурна, че е произнесла думата полтъргайст правилно.
— Е, във всеки случай резултатът беше ужасен. Наемателите ни се плашеха до смърт и си тръгваха незабавно. Идваха нови, които също си тръгваха бързо. Бях отчаяна. На всичко отгоре малките ни спестявания внезапно се изпариха. Компанията, в която бяха вложени, банкрутира.
— Горкото дете! — възкликна съчувствено Тапънс. — Какво сте преживели само. Значи искате мистър Блънт да разследва тези ваши духове?
— Не само това. Знаете ли, преди три дни при нас се отби един господин. Казва се доктор О’Нийл. Представи се като член на Дружеството за физически изследвания. Каза, че е чул за странните събития в нашата къща и е силно заинтересуван. Дори бил готов да купи къщата от нас и да проведе в нея серия експерименти.
— Е?
— Разбира се, първо ме обзе радост. Това изглеждаше решение на всичките ми трудности. Но…
— Да?
— Сигурно ще помислите, че си въобразявам. Може и да е така. Но… О! Сигурна съм, че не греша. Беше същият човек!
— Как така същият?
— Същият, който искаше да я купи преди. О, сигурна съм!
— Но как така?
— Вие не разбирате. Двамата мъже бяха съвсем различни, с различни имена и така нататък. Първият беше доста млад, спретнат, мургав младеж около тридесетте. Доктор О’Нийл е около петдесетте, има побеляла брада, носи очила и е прегърбен. Но когато говореше, забелязах златния зъб от едната страна на устата му. Вижда се само когато се засмее. Другият човек имаше златен зъб точно на същото място. Тогава погледнах ушите му. Бях забелязала ушите на другия човек, защото бяха с особена форма — почти им липсваше меката долна част. Ушите на доктор О’Нийл бяха съвсем същите. Не може и двете неща да са случайни, нали? Дълго мислих. Накрая му писах, че ще го уведомя в срок от една седмица. Бях забелязала обявата на мистър Блънт преди известно време, всъщност, в един стар вестник, постлан на дъното на едно чекмедже в кухнята. Изрязах я и дойдох в града.
— Права сте. — Тапънс енергично кимна с глава. — Тази история има нужда от разследване.
— Много интересен случай, мис Дийн — отбеляза Томи. — Ще ни бъде приятно да се заемем с него за вас… нали, мис Шерингъм?
— Наистина — съгласи се Тапънс. — И ще го разрешим.
— Разбирам, мис Дийн — продължи Томи, — че в къщата живеете вие, вашата майка и прислужницата. Може ли да ми кажете някакви подробности за прислужницата?
— Казва се Крокет. Работила е при леля ми около осем или десет години. Възрастна жена е. Не е много приветлива, но е добра прислужница. Склонна е да си придава важност, защото сестра й се е омъжила за човек с по-високо положение. Крокет има племенник, когото винаги нарича пред нас „истински джентълмен“.
— Хм — изсумтя Томи, който не беше много наясно как да продължи.
Тапънс гледаше настойчиво Моника. Изведнъж решително заяви:
— Мисля, че за мис Дийн ще бъде най-добре да дойде да обядва с мен. Вече е един часа. Тя ще може да ми разкаже всички подробности.
— Разбира се, мис Шерингъм — съгласи се Томи. — Отличен план.
— Вижте сега — започна Тапънс, когато се бяха разположили удобно на малка маса в близък ресторант. — Искам да знам има ли някаква специална причина, поради която искате да разследвате всичко това?
Моника се изчерви.
— Ами разбирате ли…
— Продължавайте — окуражи я Тапънс.
— Ами има двама мъже, които… които… искат да се оженят за мен.
— Предполагам, че е обичайната история. Единият е богат, другият — беден, а вие харесвате бедния!