— Как изглеждаше?
— На средна възраст. С посивяла коса. Бих казал извънредно благонадежден. Разбрах, че е камериерът на сенатор Уестърхам. Той остави чантата на мистър Уилмът и взе другата.
— Тя изобщо беше ли отваряна?
— Коя от двете, сър?
— Имах предвид онази, която сте донесли от кораба. Но бих искал да знам и за другата, тази на мистър Уилмът. Била ли е отваряна, знаете ли?
— Бих казал, че не, сър. Беше точно както я бях подредил на кораба. Бих казал, че господинът, който и да е бил, просто я е отворил… разбрал е, че не е неговата и отново я е затворил.
— Нищо ли не липсваше? Дори нещо дребно?
— Не мисля, сър. Всъщност напълно съм сигурен.
— А сега за другата. Бяхте ли я отворили вече?
— Всъщност, сър, тъкмо я отварях в момента когато пристигна човекът на сенатор Уестърхам. Тъкмо бях отворил закопчалките.
— Отворихте ли я изобщо?
— Разкопчахме я заедно, сър, за да сме сигурни, че този път няма да има грешка. Човекът каза, че всичко е наред, затвори я отново и я отнесе.
— Какво имаше вътре? Също обувки ли?
— Не, сър, главно тоалетни принадлежности, мисля. Спомням си, че видях кутия със соли за баня.
Томи изостави тази посока на разследване.
— Предполагам, че не сте забелязали някой да тършува в каютата на господаря ви на борда на кораба?
— О, не, сър.
— Не се ли случи нещо подозрително, каквото и да било?
„Чудя се какво ли искам да кажа с това? — помисли си той, леко развеселен. — Нещо подозрително — просто думи“!
Но човекът пред него се поколеба.
— Сега като си спомня…
— Да? — подкани го нетърпеливо Томи. — Какво?
— Не мисля, че би могло да е свързано със случая. Но имаше една млада дама.
— Така ли? Млада дама, казвате. И какво правеше тя?
— Припадна, сър. Много приятна млада дама. Казваше се мис Айлийн О’ Хара. Изящна дама, ниска, с черна коса. Малко приличаше на чужденка.
— Така ли? — възкликна още по-нетърпеливо Томи.
— Както казах, на нея й прилоша. Точно пред каютата на мистър Уилмът. Помоли ме да повикам лекар. Помогнах й да легне на дивана, после отидох за лекаря. Известно време го търсих. Когато го открих и го доведох, младата дама вече беше почти добре.
— О! — изненада се Томи.
— Да не би да мислите, сър…
— Човек не трябва да прибързва с мисленето… — отвърна мъгляво Томи. — Тази мис О’ Хара сама ли пътуваше?
— Мисля, че да, сър.
— Не сте ли я виждали след като пристигнахте?
— Не, сър.
— Е, мисля, че това е всичко — рече Томи след една-две минути размисъл. — Благодаря ви, Ричардс.
— Аз ви благодаря, сър.
Като се върна в кантората на детективската агенция, Томи преразказа разговора си с Ричардс на Тапънс. Тя го изслуша внимателно.
-Какво мислиш за това, Тапънс?
— О, стари приятелю, ние, лекарите, винаги сме скептични относно внезапните припадъци! Толкова са удобни. Айлийн, на това отгоре О’ Хара. Ирландка почти до невъзможност, не мислиш ли?
— Най-сетне нещо, за което да се захванем. Знаеш ли какво ще направя, Тапънс? Ще дам обява за дамата.
— Какво?
— Да, за всякаква информация относно мис Айлийн О’ Хара, пътувала на еди-кой си кораб, на тази и тази дата. Или тя ще отговори лично, ако е истинска, или може да се появи някой, който да ни даде сведения за нея. Засега това е единствената надежда за някаква следа.
— Но имай предвид, че освен това така ще я поставиш нащрек.
— Е — вдигна рамене Томи, — човек все пак трябва да рискува.
— Все още не виждам смисъла в цялата работа — намръщи се Тапънс. — Ако банда мошеници отмъкнат чантата на посланика за един-два часа и после я изпратят обратно, каква полза може да имат от това? Освен ако в нея има документи, които искат да копират. А мистър Уилмът се кълне, че вътре не е имало нищо подобно.
Томи замислено се взря в нея.
— Доста добре изрази тези неща, Тапънс — заяви той накрая. — Даде ми една идея.
Беше два дни по-късно. Тапънс обядваше навън. Томи, сам в строгия кабинет на мистър Теодор Блънт, се усъвършенстваше умствено, като четеше последния сензационен трилър.
Вратата на кабинета се отвори и се появи Албърт.
— Една млада дама иска да ви види, сър. Мис Сисъли Марч. Казва, че идва по повод на една обява.
— Доведи я веднага — извика Томи, като хвърли романа в първото попаднало му чекмедже.
След минута Албърт вече беше въвел младата дама. Томи едва имаше време да види, че тя е светлокоса и изключително красива, когато се случи нещо изумително.
Вратата, през която Албърт тъкмо беше излязъл, грубо се отвори. На вратата стоеше живописна фигура — едър, мургав мъж, който приличаше на испанец, с огненочервена вратовръзка. Чертите му бяха разкривени от ярост, а в ръка държеше блестящ пистолет.