След още няколко инструкции и основно обсъждане на тактиката двамата млади хора си тръгнаха и то възможно най-бързо към кантората на „Блестящите детективи на Блънт“.
— Късно е — отбеляза Томи, като погледна часовника си. — Почти дванадесет часа. Дълго сме се забавили при шефа. Надявам се, че не сме пропуснали някой особено пикантен случай.
— Като цяло — заяви Тапънс — не се справяме зле. Онзи ден обобщавах резултатите. Разрешихме четири тайнствени убийства, хванахме банда фалшификатори, справихме се с група контрабандисти…
— Значи две банди — поправи я Томи. — Наистина го извършихме! Това ме радва. „Банди“ звучи много професионално.
Тапънс продължи, изброявайки отделните случаи на пръстите си.
— Една кражба на перла, на два пъти избегната насилствена смърт, един случай с изчезнала дама, която се грижи за фигурата си, едно младо момиче, спечелено за приятелка, едно разкрито фалшиво алиби, и уви, един случай, където се оказахме пълни глупаци. Като цяло никак не е зле! Мисля, че сме много способни.
— Естествено, че така си мислиш — отбеляза Томи. — Винаги го правиш. А аз имам тайното чувство, че един-два пъти извадихме голям късмет.
— Глупости! — възкликна Тапънс. — Всичко беше работа на малките сиви клетки.
— Е, аз поне веднъж извадих голям късмет — заяви Томи. — Онзи ден, когато Албърт действаше така решително с ласото! Но ти, Тапънс, говориш, като че ли всичко е свършило?
— Така е — отвърна Тапънс. Тя забележимо понижи глас. — Това е последният ни случай. Когато пъхнат супершпионина зад решетките, великите детективи се пенсионират и се заемат с отглеждане на пчели или на зеленчуци. Винаги така правят.
— Умори ли се вече, а?
— Даа, май че да. Освен това досега имахме такъв успех… но късметът може да ни подведе.
— Кой говори сега за късмет? — попита триумфално Томи.
В този момент се оказаха пред вратата на сградата, в която се намираше офисът на Международното детективско бюро и Тапънс не отговори.
Албърт дежуреше във външното помещение и използваше свободното си време, за да балансира, или да се опитва да балансира, с канцеларската линия върху носа си.
Смръщен в строго неодобрение, великият мистър Блънт влезе в кабинета си. Като се освободи от палтото и шапката си, той отвори шкафа, на чиито рафтове се намираше великолепната му сбирка от класически криминални романи.
— Изборът се стеснява — измърмори Томи. — На кого да се престоря днес?
Гласът на Тапънс, съдържащ необичайна нотка, го накара да се обърне рязко.
— Томи, коя дата е днес? — попита тя.
— Да помисля… май е единадесети. Защо?
— Погледни календара.
На стената беше закачен един от онези календари, от които всеки ден се откъсва по един лист. Носеше надписа „Неделя, 16-ти“. А днес беше понеделник.
— Господи, странна работа. Албърт трябва да е прекалил с късането. Безгрижно малко дяволче.
— Не вярвам да е той — усъмни се Тапънс. — Но ще го попитаме.
Албърт, призован и разпитан, изглеждаше много изненадан. Закле се, че е откъснал само двата листа за събота и неделя. Твърдението му беше потвърдено, тъй като двата листа, откъснати от Албърт, бяха намерени в огнището на камината, а останалите бяха спретнато подредени в кошчето за хартиени отпадъци.
— Чист, педантичен престъпник — отбеляза Томи. — Кой е идвал тази сутрин, Албърт? Някакъв клиент?
— Само един, сър.
— И какво представляваше той?
— Беше „тя“. Медицинска сестра от болница. Много беше разстроена и гореше от желание да се срещне с вас. Каза, че ще чака, докато дойдете. Пуснах я в канцеларията, защото там е по-топло.
— А оттам е могла да влезе тук, разбира се, без да я видиш. Колко време беше вътре?
— Около половин час, сър. После каза, че ще се отбие отново този следобед. Имаше хубава фигура с майчински вид.
— Хубава фигура с майчински… о, Албърт, изчезвай!
Албърт се оттегли обиден.
— Странна работа — рече Томи. — Изглежда ми безсмислено. Да ни постави нащрек. Надявам се, че не е скрила бомба в камината или нещо такова?