Пустош. Нито следа от буйната растителност. Само тук-там лежат обгорели палмови стъбла. Атолът Тетатоера е мъртъв. Спускаме се към лагуната, обикаляме гладките стени на кратера, отиваме към брега на океана. На пясъка лежат мъртви риби, изхвърлени от вълните.
И ето ни пак в съда.
Обвинителя. Евгений Потонски, какви бяха резултатите от проведените след експеримента изследвания на острова?
Потонски. Изследвания не биха извършени. Радиацията се оказа твърде висока, за да можем да се приближим.
Обвинителя. Но ние можем да ви покажем последиците от двата ядрени взрива. Радиацията е предизвикала мутации на морските звезди, обитаващи плитчините край атола. Потомството на оцелелите екземпляри се е превърнало в съвсем нов вид. Течението, за което спомена Евидж, е разнесло яйцата на новите морски звезди на хиляди километри. Тези същества унищожават всичко по своя път. Стотици коралови острови са били унищожени от тях. Но това не е всичко. На мутации са били подложени и някои микроорганизми. Те унищожават всички видове водорасли, превръщайки топлите морета във водни пустини.
И най-после ще трябва да посочим, че някои видове планктон имат свойството да поглъщат убийствени дози радиоактивни вещества. Разнесен от теченията във всички посоки планктонът става храна на по-едри организми. Те от своя страна биват погълнати от още по-едри и така радиоактивната зараза се разпространява на хиляди километри. Не е рядкост радиоактивната риба да попадне в мрежите на риболовните кораби, а оттам — в консервната промишленост.
Хенри Уейн. Но подобно нещо не е известно в нашето време.
Обвинителя. Не е известно в тоя мащаб. Процесът е започнал с опитите на атола Тетатоера и се е развивал продължително време. Но още през XX век бяха унищожени от „акантастер планки“ коралите по протежение на двеста километра от Големия бариерен риф. Последиците продължават да се чувствуват и сега — четиристотин години по-късно.
Уейн. Имате ли доказателства за подобно обвинение?
Обвинителя. Всичко, което говоря, е достатъчно и доказано. Именно двата ядрени взрива на атола Тетатоера са причината за всички последвали бедствия. Самият атол вече не съществува, както и много други коралови острови. Морските звезди са изяли всички живи корали, а океанът постепенно е разрушил мъртвите коралови маси.
Уейн. Дори да допуснем истинността на всичко това, то вие едва ли ще утвърждавате, че обвиняемите са предвиждали резултатите.
Председателя. Това ще бъде взето предвид. Има ли защитата да каже нещо друго?
Уейн сяда на мястото си.
Председателя. Какво е решението на съдебните заседатели?
Представителят на съдебните заседатели се изправя.
— Генерал Йор Креснер, полковник Сертон, Стив Евидж, Евгений Потонски и професор Ирмар се признават за виновни.
Този ден аз и Джонсън пристигнахме по-рано. Огромната зала на съда беше пуста. Заобиколихме по широките коридори, изкачихме няколко стъпала и влязохме в помещението, където се намираше дехронаторът — апаратурата за пътуване във времето. Енрико Пасини беше тук, придружен от двама пазачи в бели униформи.
— Сега ще можете да видите дехронатора в действие — тихо каза Джонсън.
— Мислех, че всички обвиняеми са вече тук.
— Истина е. Но в последния момент Пасини поиска на неговия процес да присъствува технически експерт. Както знаете, ние позволяваме на подсъдимите да си избират защитници от своето време и нямаме нищо против това желание. И все пак интересно е, какво смята да прави Пасини? Той отлично знае, че вината му е неоспорима.
— А кой е експертът, поканен от подсъдимия?
— Името му е Марио Колозо. Живее в Милано. Най-странното е, че няма никакво образование. Работи като автомобилен техник.
Въздухът в залата леко завибрира. Обърнах се и видях как операторът, облечен в бяло, работи на пулта за ръчна настройка. Застанал прав между двамата пазачи, Енрико Пасини го наблюдаваше с интерес.
В центъра на помещението въздухът сякаш се сгъсти. Затанцуваха неясни сенки, които ставаха все по-плътни. Остър звук трептеше между белите стени. Изведнъж една от сенките изчезна. На нейно място остана човек.
Това беше мъж на около тридесет години, облечен в измачкан сив костюм. Беше нисък, мургав, черноок, с тънки черни мустачки. Приличаше по-скоро на испанец.
— Здравей, Марио — каза Пасини.
— Здравейте, комендаторе — отвърна техническият експерт.
После всичко стана извънредно бързо. Изпод сакото си Марио измъкна тежък бластер и насочи дулото му към нас. Единият от пазачите се хвърли към него, докато другият теглеше Пасини към вратата. От дулото на бластера излетяха две мълнии и помещението се изпълни с миризма на изгоряла плът. Пазачите бяха мъртви.