Картината, която виждаме, ни изненадва. На пръв поглед в нея няма нищо предосъдително. Просторна, чиста и светла зала. Край четири конвейерни ленти по на няколко метра едно от друго седят момичета, облечени в бяло. С бързи и ловки движения те поемат от лентата миниатюрни детайли, подлагат ги под микроскопа, извършват за секунда някаква манипулация и връщат готовата част на конвейера. Условията изглеждат приятни за работа, наоколо цари почти пълна тишина, въздухът е чист…
Но минава минута… две… Момичетата продължават да работят. Те не допускат нито едно излишно движение. Сякаш не хора, а автомати седят край конвейера. В това има нещо страшно, нещо невероятно. Нима те ще работят така осем часа без прекъсване. И не само осем часа, а може би години наред, ден след ден.
— Работата трябва да се извършва непрекъснато — казва Обвинителя. — Само веднъж, в средата на работния ден, те получават шест минути почивка за лични нужди. През останалото време по седем пъти в минута момичетата трябва да извършват под микроскоп възложените операции. Само след година почти всички са негодни за тази работа — зрението им е опасно увредено. На тяхно място идват други. А онези, които упорствуват и остават в този цех, достигат до пълна слепота. Невероятно интензивният труд и ниската работна заплата — ето истинския източник на богатството на Тобаяши. Вие видяхте само част от едно предприятие за електронни прибори. Представете си какво е положението в металургичните и химическите заводи на концерна.
Симидзу. Господин Обвинителя грубо преувеличава. Работниците са доволни от заплатите си. В концерна цари хармония.
Той се усмихва, както може да се усмихва само смъртно обиден японец.
Но преди Симидзу да довърши изречението, пред нас се появява широка токийска улица, изпълнена с отровна мъгла. Вървят тълпи от работници. Над главите им се издигат лозунги: „Искаме 50-процентно увеличение на заплатите“, „Ние не можем вече да гладуваме“. На челото си всеки демонстрант носи хатимаки — бяла превръзка с името на профсъюза. Най-често се среща названието „Тобаяши денки“.
— Ето хармонията, която цари в концерна — говори Обвинителя. — Виждате и колко са доволни работниците от заплатите си. Средната заплата на един работник в „Тобаяши денки“ е 62 300 йени месечно, а жизненият минимум за четиричленно семейство е три пъти по-голям — 190 000 йени. И дори при този минимум семейството би могло да си купи по-малко от два килограма месо месечно, седем литра мляко и половин килограм масло. Основната храна на работниците е оризът и рибата. Запомнете добре това. За рибата ще стане дума малко по-късно. Но може би ще запитате, защо хората се съгласяват да работят при тези нечовешки условия? Отговорът е прост. В Япония съществува система, която закрепостява работниците към едно и също предприятие. Това е делението им на постоянни и временни. Неслучайно президентът на концерна, Кадзуо Ики, е бил началник на полицейско управление. Системата, която той е въвел за приемане на нови работници, прилича на полицейска анкета. За постъпване на работа кандидатът трябва да представи общо тридесет и два документа. От тях управлението си изгражда ясна представа за неговия произход, обкръжение и възгледи. Човек, неспособен да възприеме философията на Тобаяши, може да бъде приет само като временен работник. А временният работник получава два пъти по-ниска заплата от постоянния, дори ако работи десет години в това предприятие. Затова в концерна цари непрекъснат страх и напрежение. Постоянните работници треперят пред уволнението, след което ще ги приемат другаде само като временни. Временните от своя страна се напрягат до крайна степен, за да бъдат направени постоянни. Освен това заплатата се изчислява по редица други заробващи показатели: за продължителност на непрекъснатия стаж, за усърдие в работата, за извънредни часове, за рационализации… А всяка година се извършва отчет за усърдието на работника. Тежко на онзи, в чиято лична карта не са нанесени достатъчно точки.
За първи път от началото на днешното съдебно заседание думата взима Уейн:
— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се струва, че този разговор продължи прекалено дълго. Вие разкрихте експлоатацията, на която са подложени работниците в „Тобаяши денки“. Оставете това на профсъюзите. Посочвате ни как концернът се отклонява от заплащане на данъци. Нека с това се занимават данъчните власти. В какво конкретно можете да обвините Тобаяши, Ики и Симада, без да се отклонявате повече от темата на процеса?