Този процес трябва да отговори на всички въпроси ясно и изчерпателно. Навярно си спомняте, че в един от дните на съдебните заседания Хенри Уейн повдигна въпроса за вината на социалистическите и комунистическите страни. Сега ще се спра тъкмо на този въпрос.
Нужно ли е да напомним, че Московското споразумение бе подписано тъкмо в Москва и по инициатива на Москва? Нужно ли е да посочвам кой бе инициатор на договорите за разоръжаване, които доведоха до минимум огромния риск от война, стигнал до своя апогей през втората половина на двадесети век. И, обратно, известно е, че на Запад все още се заобикалят ясните и точни задължения по тези договори.
Нещо повече. Наличието на военнопромишления комплекс на капитализма, неговата честа намеса както във вътрешните, така и във външните работи поддържаше дълги десетилетия международното напрежение. В своя стремеж за насилствено завоюване на приоритет в света военнопромишленият комплекс принуждаваше и страните от Изтока да засилват както въоръжението си, така и цялата промишленост. Това несъмнено доведе до поражения на природата в тези страни. Но да се търси причината извън източника на политическо напрежение е просто безсмислено. Доказателство за това е фактът, че дори в най-тежките моменти на международните отношения социалистическите и комунистическите държави са извършвали за охраната на природата много повече, отколкото е направено на Запад. А достатъчно бе да се подпишат договорите, за които споменах, и те, понякога дори с цената на огромни разходи, започнаха глобални операции за преодоляване на екологическата криза. От другата страна на бариерата също бяха замислени големи програми, но по тях не бе извършено нищо или почти нищо.
Речта продължи още дълго, обилно наситена с факти и примери — за нарушаване на международни договори, за политиката на страната, която бе спомената в четвъртия ден на процеса, за безмилостното унищожаване на природата, срещу което дори международното сътрудничество не може да помогне, защото против него стои самата същност на капитала.
Накрая Обвинителя завърши:
— Обвинението счита, че в интерес на цялото човечество не трябва да се проявява снизхождение към подсъдимите. Настоявам за издаването на справедливи присъди.
Председателя. В продължение на деветнадесет дни съдът разгледа престъпленията на обвиняемите, насочени срещу околната среда и човечеството. Желаейки да осъди не само отделни личности, но и всички престъпници, които не са изправени тук, съдът реши: признават се за виновни: Алваро Фелипес, Хулио Моралес, Майкъл Бърджес…
Едно след друго звучат имената на всички обвиняеми в деветнадесетдневния процес. Огай Тобаяши… генерал Йор Креснер… Евгений Потонски… Карло Каталано… Герхарт Зеебом… Хари Крафт… Последно, седемдесет и осмо в списъка, е името на Алън Шелтън.
— Всички те — завършва Председателя — се осъждат на доживотен труд за възстановяване на екологичното равновесие. Всеки осъден ще работи на територията, която е унищожена по негова вина. Така те ще могат, макар и само отчасти, да поправят злото, причинено от тях.
Така завършва последното заседание на Съда на поколенията. Така завършва и моят последен репортаж.
Оставихме флайъра на една поляна и тръгнахме през гората. Беше ранно утро. Росната трева ни мокреше до коленете.
— Не е далече — каза Джонсън. — Не знам на какво се е надявал. Навярно не е помислил, че можем да проследим цялото му бягство с хроноскоп.
Около нас се издигаха вековни дървета. Беше тихо и само няколко птици пееха сред листата. От ниските храсти капеше вода. Десетина минути вървяхме мълчаливо. Неочаквано Джонсън спря и посочи напред, където дърветата се разреждаха. Между стволовете видях нова поляна. Над малък огън се издигаше дим. Седнал до пепелта, Хенри Уейн закусваше. Беше с гръб към нас и не усещаше присъствието ни.
— Подготвил е всичко предварително — прошепна Джонсън. — По време на случая в съда той вече твърдо е бил решил да избяга. От двореца се е върнал във вилата, взел багажа и тръгнал през гората. Вървял е два дни, докато стигне дотук. Навярно е смятал да изчака, докато престанат да го търсят.
— Какво ще правим сега? — запитах аз също шепнешком. — Едва ли ще го убедим да ни последва доброволно. А що се отнася до силата…
— До сила няма да стигнем. Аз знам как да го убедя.
Излязохме на поляната. Бяхме само на няколко метра от Уейн, но той все още не ни забелязваше.