— Добро утро, Уейн — каза Джонсън.
Раменете на гиганта трепнаха. Той скочи на крака и се обърна. Няколко секунди погледът му беше насочен към нас, сетне Уейн се обърна и се хвърли в храстите.
— Уейн! — извика Джонсън. — Стойте!
От гората долетя шум на чупещи се съчки, сякаш глиган си пробиваше път през гъсталака.
— Не бягайте! — отново извика моят спътник. — Получих разрешение. Ще останете.
За момент шумът спря, после отново се раздаде, но сега вече се приближаваше. Скоро рижата глава на Уейн се подаде между листата.
— Наистина ли? — запита той.
— Истина е. Трябваше да настоявам дълго и упорито, но получих разрешение. За щастие намериха се хора, които мислеха като мене. От вчера вие сте гражданин на нашето време, ако мога така да се изразя.
Адвокатът с въздишка седна на тревата.
— Не мога да повярвам. Значи не трябва да се връщам в онази мръсотия? Сега тази гора е моя!
Аз бях изненадан не по-малко от него. Джонсън не ми беше казал нищо и аз мислех, че ще се наложи да убеждаваме беглеца да се върне в двадесет и първия век.
Но изненадите не бяха свършили.
— Получих разрешение и за вас — обърна се Джонсън към мене.
Погледнах го смаяно. Никога не бях предполагал, че мога да остана в бъдещето.
Гората се събуждаше. Короните на дърветата блестяха под слънчевите лъчи. Птиците подемаха в хор своите разногласни песни. Навсякъде кипеше живот. Странно, всичко това ме връщаше към спомените за черния дъжд, за отровния въздух, за смъртта на природата и за Съда на поколенията.
— Не се ли радвате? — тихо запита Джонсън.
Аз отрицателно поклатих глава. Решението беше в мен и аз не можех да го променя.
— Аз няма да остана. Виждате ли, Джонсън, Съдът на поколенията не е достатъчен. Нужна е борба срещу онези, които не бяха призовани. Може би ще трябва да се организира нов процес. Аз зная, че вие сте спасили част от природата. Вашите потомци ще спасят останалата част. Какво остава за нас — жителите на двадесет и първия век? Не, не ме разубеждавайте. И в моето време все още може да се направи нещо. Аз вече знам какво съм длъжен да върша… А и какво ли би могъл да прави един журналист от двадесет и първия век във вашето време? По-добре е да бъда там, където съм необходим.
Джонсън се замисли.
— Знаех, че ще стане така — промърмори той. — Всичко това е история, Уелч. Мога да ви разкажа някои неща от онова, което за вас е бъдеще. Ще бъде организиран истински заговор на мълчанието. Правителствата ще се стремят да унищожат всички сведения за процеса, за да не достигнат те до нашето време…
— Защо?
— Някой от дехронистите би ви го обяснил по-добре, но ще се опитам да го кажа. При всяка намеса в миналото се образува възел на времето. Създава се затворен цикъл от събития, които се повтарят. Всяка неточност в цикъла може да го разкъса. Затова ние проведохме процеса точно по вашите репортажи, запазени в архивите. Тази беше причината да поканим именно вас. Всъщност общата теория на времето е далеч по-сложна, но аз излагам нещата колкото се може по-просто. Пълното унищожаване на репортажите би повлякло изменение на събитията. Но въпреки всичко, въпреки репресиите и полицейските акции ще се намерят хора, които ще запазят вашите репортажи.
— Но щом това е история, вие знаете какво ще стане с мене. Кажете, ще бъда ли арестуван? Ще ме преследват ли? Ще успея ли да направя нещо?
Джонсън се обърна към седящия гигант.
— Трябва да вървим, Уейн.
Адвокатът се изправи и тръгна през гората. Джонсън го последва. Докато те се отдалечаваха, аз гледах тревата, птиците, дърветата и мислех за бъдещето. За бъдещето и за моето бъдеще в миналото. После Джонсън се обърна и аз тръгнах към него.
С всяка крачка се отдалечавах от света на спасената природа. Пред мене бяха задушните градове и кислородните инсталации. Моето бъдеще беше преди четиристотин години — в двадесет и първия век.
С това завършва документалната повест на Елмър Уелч. Но за да завършим тази книга, трябва да добавим още нещо.
„Наближаваше девет часът вечерта, когато в квартирата ми се разнесе тих звън. Оставих недовършената страница и тръгнах към вратата. Не знаех кой може да ме търси. Може би полицията. От осми юли аз, както и всички останали от редакцията, се намирахме под наблюдение.
Бях смаяна, когато включих малкия екран за външен обзор. Пред вратата стоеше Елмър Уелч. Бързо отворих и го въведох в антрето.
— Здравей, Ли — каза той и се усмихна.
— Здравей, Елмър. Откъде идваш?
Той отвори уста, за да отговори, но изведнъж остра кашлица го накара да се превие. Само минута след това Елмър се мъчеше да оправи дишането си.