— Ло Ястреба — рекох аз. — Той е посещавал други светове…
— … и когато кривата на Гьоделовия закон излетяла над Айнщайновата, сянката й паднала върху обезлюдената Земя. Човечеството се изгубило някъде сред звездите, в светове извън този континиум. Ние сме дошли, за да вземем телата и душите им — захвърлени черупки от някогашното човечество. Градовете, някога кипящи центрове на междузвездна търговия, ги погълнали пясъците, които виждаш днес. А те са били далеч по-величествени от Бранинг-на-море.
Той млъкна, а аз го гледах замислено.
— Доста време трябва да е минало оттогава — рекох.
— Така е — кимна Паяка. — Градът, през който минахме, е най-малко на трийсет хиляди години. Слънцето е уловило още две планети, откак престанал да съществува Стария свят.
— А подземните пещери? Там какво е имало?
— Никога ли не си питал за това вашите старейшини?
— И през ум не ми е минавало.
— Мрежата от пещери опасва цялата планета и в най-долните й нива съществуват източници на радиация, с чиято помощ могат да бъдат предизвиквани случайни вариации на гени и хромозоми, когато възпроизводителните ресурси започнат да се изчерпват. Не се е налагало да прибягваме до този метод почти хиляда години, но радиацията съществува. В началото сме били моделирани по човешки образ и подобие, но с течение на времето се превръщаме във все по-сложни създания. И колкото по-сложна е конструкцията ни, толкова по-трудно е да запазваме първоначалната й съвършеност: сред „нормалните“ започват да се появяват все повече и повече вариации и клетките се изпълват с бракуван човешки материал. Ето че стигнахме и до теб, Лобей.
— Какво общо има всичко това с митологията? — попитах, изморен от този продължителен монолог.
— Спомни си първия ми въпрос.
— Какво зная за митологията?
— От теб искам гьоделов, а не айнщайнов отговор. Не ме интересува тяхното съдържание, нито това, което се крие зад него, нито как си взаимодействат; не ме е грижа за главозамайващите обрати на техните сюжети, за техните мащаби и произходи. Нужна ми е тяхната форма, структурата им, какво става с тях, когато се прокрадваш наблизо по тъмните пътища, когато се разсейват в мъглата; тежестта им, когато те потупват отзад по рамото. И бих искал да узная, как ще ти се хареса идеята да носиш трима, когато вече си се натоварил с двама. Кой си ти, Лобей?
— Аз съм… Лобей? Ла Злата веднъж ме нарече Ринго и Орфей.
Паяка опря лакти на масата и сплете костеливите си пръсти.
— Да, така си и помислих. А знаеш ли аз кой съм?
— Не.
— За Зеленото око аз съм Искариот. Пат Гарет — за Хлапето Смърт. Съдията Минос пред вратите на ада, същият, когото трябва да омагьосаш с твоята музика, преди да получиш опрощение заради Хлапето Смърт. Аз съм всички предатели, които можеш да си представиш. И, освен това, аз съм пастир на дракони, с което се опитвам да нахраня две жени и десет деца.