Никола Радев
Седем ключа на вода
Тогава не се досещах, че един ден и кораб „Христо Ботев“ ще стане спомен… След като в скучната гетинаксова приемна приех длъжността първи помощник-капитан, поиска ми се да остана сам. Всред служебния лукс на моята каюта разбрах, че ще се прощавам с морето. А тръгвах на далечно плаване…
Отдавна не мисля какво ми е дало то, какво ми е взело. Зная само, че на море съм изпитал по особен начин почти всички чувства, които може да изпита човек.
Проплавах стотици хиляди мили: от Бахамските острови и Антилите, до нос Добра надежда, Малайския архипелаг и Япония; от Южна Бразилия до Норкап, че и отвъд него — седемдесет и петия паралел в Баренцево море.
С всяко плаване е започвал и е завършвал по един отрязък от моя живот. Тези отрязъци се спояват в мене, обаждат се и в напрегнати, и в тихи дни. Понякога нощем ме буди тропически щорм, който кърши мачти; гласове на моряци, с които съм плавал, ме викат или ме сепва тревожното безмълвие на солената синева … Това са сънища, които сънувам с отворени очи. Навярно и спешеният завинаги конник така възсяда отново ездитен жребец; застарелият летец потърсва по навик ципа, който отдавна е ръждясал; останалият на брега моряк се вижда разкрачен върху разлюляна палуба…
Моят първи кораб е „Люлин“. Десет годиш по-рано служих във военния флот, пък и после съм плавал, но като творчески командирован от редакция.
На „Люлин“ се качих със записка от отдел „Кадри“ на Параходство „Български морски флот“. Подир матроската барета за първи път слагах униформа. Сърмата на новите галуни, които ме вреждаха при старшия команден състав, като всяко лъскаво нещо ме ласкаеше и притесняваше.
Познах кораба отдалече, още като навлязох нз сандъченото, накамарено и грохотно пристанище. Жълтата надстройка и черният му корпус напомняха полегнал мулат. Тази прилика, открита неочаквано от мене, подсказваше, че вече съм се вживял в своето мореплавателско битие отвъд тропика…
Както го изисква редът, изкачих се по парадния трап. Вацманът бе уловил за единия край никелирана верижка и ловко я намотаваше и размотаваше на показалеца си. Корабна скука!… Попитах го за капитана — капитана го нямало, но старши помощникът бил на кораба. Старши помощникът затътри нозе насреща ми, отвори уста и понечи да се представи, но се прозя и сдъвка думите. Казах му че съм „новият“, и той се разшава. Намери ключа от моята каюта, заведе ме на горния етаж и отключи вратата:
— Заповядайте.
Огледах приемната, надникнах в спалнята и банята, включих радиото. Тогава и не помислих, че между тези излъскани сиви стени ще ме гложди самота, носталгията ще размеква волята; ще правя опити да разхлабя навързаните възли през младостта на моя живот, а те ще се затягт още повече…
През нощта не спах. На първи и трети хамбар работеха два крана, тежките удари на челюстите им разтърсваха корабния корпус и ме сепваха. Скачах в леглото и пак задрямвах. Присънваха ми се уродливи брегове, подводните им скали, като зъби на огромни морски чудовища, напираха към корпуса, разпаряха го…
Сутринта влязох в каюткомпанията, подпухнал от безсъние. Двама моряци играеха табла. Заровете престанаха да къкрят — с гърба си усетих, че моряците ме оглеждат. Моето вътрешно сетиво се разсънваше бавно. По разменените думи, по изчакванията и паузите между две изчатквания на пул долавях как косо поглеждат към мен и ме одум-ват с очи. Тогава открих, че и тилът на човека стаза зрящ, когато на непознато място го оглеждат непознати … Но открих и друго: нас вече взаимно ни свързва корабът и онова, което ни предстои в морето.
По ходниците на надстройката прогърмя властен глас и капитан Йотов запълни с тяло рамката на вратата, приглади прошарената си грива и каза, че след шест часа ще отплаваме.
Вечерта отблъснахме — маневрата беше величествена. „Люлин“ се завъртя и мазно се изхлузи от пристанището. Като се изравнихме с Галата, капитан Йотов включи щамбайна на „пълен напред“.
Щамбайнът прозвънна, обади се — от машината бяха поели хода.
Беше ноември — време за море, тъга и любов. Студът ме ободряваше и стягаше. Далечното плаване, движението към непознати светове, смътното усещане, че ще ми се случи нещо изключително, тогава ми стигаха, за да бъда щастлив.
Капитан Йотов малко тържествено, малко театрално ми протегна десница:
— Щастливо плаване!
През нощта ме събуди трясък. Скочих от леглото, но подът се изплъзна изпод нозете ми. Изкриви ме болка от удар в плешката. Допълзях до вратата, напипах електрическия ключ. По пода бяха изпопадали вестници и книги от библиотеката. Тръгнах към бюрото, но рязкото наклоняване на кораба ме залепи в стената. Нощната лампа падна и се разби със звън. Креслата с откачени прикрепващи пружини се пързаляха от стена до стена. След жалки опити да ги укротя някак на едно място, се сетих — обърнах ги с краката нагоре и те мирясаха…