Капитанът и вторият помощник Орешков бяха на мостика. Мълчаха и се взираха в морето. Постепенно и аз свикнах с тъмнината. От време на време се чуваше плътен удар на вълна и след няколко секунди палубата побеляваше от разбитата вода. Подир време щях да преживея урагани, щяхме дни наред да щурмуваме в океана, но в оная нощ стоях стъписан и смътно усещах нещо неприятно — навярно страх … На края се почувствувах излишен и се върнах в каютата си. Празен и олекнал, корабът се люлееше над бушуващото море като „оловно човече“. На моменти се наклоняваше до четиридесет градуса.
Тъй бе и през деня, и през следващата нощ. На седемдесет мили срещу Батуми гръцки кораб излъчи сигнали за бедствие. От брега тръгнаха да му помогнат влекачи и торпедни катери. След половин час корабът потъна. От екипажа не се спаси никой. Капитан Йотов, който не бе мигвал трета нощ, ме огледа бавно с кръвясали очи:
В морето са тези, които най-много обичат брега…
Нещо друго щях да чуя подир половин година. Тогава плавахме в Южнокитайско море. Беше март — температурата на сянка: тридесет и девет градуса. Каютите и ходниците на кораб „Васил Друмев“ — нажежени като потилня в турска баня.
На няколко пъти ни пресрещаха кораби от Седми американски флот. Питат: „Откъде идете, къде отивате?“ Отговаряме на единия — той се отдалечава, подир него идва следващият. И той пита, и на него отговаряме. Цевите на оръдията им ни оглеждат. От такова оглеждане в жега те побива хлад … Питам се: тия да не се чудят защо сме тръгнали в жегата? И докато се питам — на хоризонта вдясно блесва нефтена кула като коледна елха. Треската за гориво е залюляла света! Встрани от кулата дрейфува огромен военен кораб. Казват, че това нефтено находище било открито от спътник — затова край нефта дреме военен кораб.
Свечерява. Луната лежи по гръб с рогцата нагоре. Тези навирени рогца не са на добро. Нейде наблизо „работи“ времето. Моряците казват: „Щом луната спи по гръб, ние сме будни.“ Небето е ясно, скоро ще се отрупа със звезди. Червенината на хоризонта се сгъстява — какъв покой! Като че ли и ние не се движим. Ако не са вибрациите и буботенето на главния двигател, илюзията ще е истинска. Хоризонтът бавно потъмнява — червенината му се изцежда в морето. На лодъчна палуба механикът Георгиев гледа залеза.
— Преди години — говоря той и с малка ръка глади четината по лицето си — плавах на „Топаз“. Капитан беше Веселин Георгиев — Фоса. Подхождаме към Равена, на кораба се качи пилот. От дума на дума каза, че и той е комендант далечно плаване. Фоса го пита: „Тогава защо не плавате?“ Италианецът го огледа: „О, господин капитан, морето е за рибите, а животът на хората е на брега, господин капитан! …“
Първото пристанище, в което акостира „Христо Ботев“, беше Измир. Като започна разтоварването, тръгнах да разгледам града.
В душния следобед минах през площад „Ататюрк“ и стигнах пазара. Пазарът — ориенталска работа: струпана на колички шарена стока; гъмжило от пазарджии; викове; миризми на фенеркепаб, козя пастърма и сирене в тулуп; на силни подправки и запържен лук, на тахан, ванилия, кафе и канела. Този шумен алъш-вериш е единствената припряна деятелност на философствуващия източен рахат-адам. В гонитбата на мющерия той е стигнал до платформата на две колела и на нея — камари галантерия и кинкалерия; локум, ореховки, шам-фъстък и леблебия. И пресни краставици в трошен лед — показващ една, комшията я грабва, обелва я ловко с ножче, поръсва я със сол — и на, бйите, вземи, дръж, заповядай, буюрун, яж вместо вода.
Спря ме македонец — семкаджия. Човечец, подяден от сиромашия. Панталонът му — посвлечен, токовете на кундурите — изядени. Купих си семки и отминах с тягостни мисли: как с моите две-три лири нашенецът ще свърже скъсания канап на своя поминък!…
Дъх на коне и фъшкии ме кара да се огледам. Стигнал съм файтонджийска пиаца. Файтонджиите дремят на каприте, а тези, които не дремят, са усетили, че съм чужденец и ме канят: отур бакалъм! Меко возим, кеф работа…
И кафенета, кафенета! Из прохладния им сумрак светка излъскан месингов поднос — с подноса чираците разнасят кафе. Навън измирски дембели са захапали кехлибарените мундщуци на взети под наем наргелета и си разправят масали — кога какво е станало на Тепе баши и как станало: защо и от какво полудяло момчето на Иляз бей, та лудият станал син не на бея, а на бога… Време икиндия! Гюн гечти — денят си отива … Аллах верди, аллах алдъ — аллах дава, аллах взема… Всичко е от аллаха! … Тоя живот е кратък, отвъд него няма нищо. Изживей го в рахатлък: каквото е писано да става, ще стане. Затуй стори си кефа, подслади душа с филджан шекерлия кафе, със стиска ароматен „джебел“…