Мишо има морето от баща си. Освен трите години служба във военния фронт, вече петнадесет години плава по океаните. Обиколи света, преживя стачки, военни конфликти, контрареволюции; преживя жестоки урагани и още по-жестока самота. Но Мишо си остана Мишо — не се озлоби, не загрубя душата му. Върна се от Горчивото езеро, постоя две седмици в къщи и пак се качи на кораб, пак нагази голямата вода — този път към Далечния Изток, където бушуваше друга война…
И аз имам морето от баща си. Бях дванадесетгодишен, бяха гладни години и баща ми, видял се в чудо с пет гърла около себе си, тръгна да прави бизнес във Варна с една каруца прясно накосена люцерна. След много рев от моя страна той се съгласи да ме вземе със себе си.
Тръгнахме в полунощ от родното село Левски и сутринта бяхме на варненския понеделничен пазар. Тогава още нямаше товарни таксита и тяхната работа прилежно вършеха частните каруци на задругата „Пренос-превоз“. Люцерната, млада и сочна, се харчеше бързо.
След като баща ми продаде стоката и върза голямата пара, с която щеше да купи две чувалчета ечемичен хляб, реши да се покаже щедър. Впрочем тази нескопосана и сиромашка черта на характера му съм наследил и аз. Той изчезна за малко в навалицата, а като се върна, носеше в груба амбалажна хартия кило кървавица и една бяла франзела. След като хапнахме на бюфета на стария „македонски“ дом, той почерпи себе си с бира, а мене — с квас.
Баща ми се разнежи: люцерната — продадена, детето — сито, и той реши да отиде по-далече:
— Сига шъ ти покажъ мурету!
Представял съм си морето като огромен-огромен вир, обграден с висок бетонен зид. Това, което видях, бе необяснимо: морето лежи на пясъка и не се разлива! … Смайването ми ще да е било огромно, но тогава не се сетих да изразя възторга си. Правя това едва сега, след двадесет и пет години … Първата среща с морето ме порази — и досега изпитвам неясен смут пред него…
На лодъчна палуба, облечен с италианска моряшка фланелка — скъп спомен! — се качва капитан Джери, вторият щурман.
— Величков — викам го аз. — Все се каня да те питам нещо, ама знам ли как ще реагираш?
— Питай — казва примирително той. — Питай.
— Разни завистчии подхвърлят, че като си бил в Етиопия, бил си въртял история с италианка… Не ми е работа, ама разправят, че веднъж с автоматична карабина си изгърмял цял пълнител в някаква стена и си написал с куршумите името си … Италианката се разнежила, краката й омекнали, но успяла да прошепне: „Синьор Джери, вие сте прекрасен!“ И те целунала … В уста…
— Зевзеци — обяснява капитан Джери. — Вегетарианци! Аз и като се напия, не залитам! Аз съм от ония юрдечки, които, щом си наквасят човката, не може да не се окъпят, но се държа! Иначе може да говоря много и да ползвам метафори, но тая история не е тъй … Не е! И ако искаш да знаеш, имам приятел там, в Масауа. Доктор Делмасо, италианец, специалист вътрешни болести. Някои българи го познават. Беше три-четири години по-млад от мене… Един ден, това е преди петнайсетина години, в Лидото — италианския клуб — стана дума, че ще мръднем навътре в Африка за газели. Нарочихме деня и като дойде, тръгнахме с колата на въпросната италианка, учителка в град Асмара, в планината. Синьорина Джулия, болна на тема лов. Колата й — английски „Лендровер“.
Никакво оръжие нямам. Дадоха ми карабина „Беретта“ — като пистолет си хвърля гилзите. Имаше още две хубави карабини. Въобще — ловът заспа!
Синьорина Джулия беше на двайсет и шест-седем години и за разлика от повечето италианки — руса. Убивала тигри и леопарди, тя имаше трофеи за милиони, но тогава не стреля — гърбът й бе наранен, няколко дни преди това се беше обърнала с фиата си.
Пътувахме тримата и спряхме в някакво селце. Негрите познаваха доктора, задържаха го и ни настаниха за нощувки в училпщето. Училището — килийна работа, само една стая. Делмасо тръгна по безплатни визити — три часа го нямаше. Ние със синьорина Джулия си правехме впечатление…
Мръкна, туземците сготвиха за доктора един петел. Донесоха го подлютен от силни подправки. Донесоха и червено вино „Албунети“. Хапнахме като хора, дойде време за лягане…
Адска горещина. Излизам навън, те ме спират. Едно небе, едни звезди — тука ще става нещо!… Легнах в джипа на леглото на Джулия — уж меко и удобно, пък не те унася, за жена напомня…
След малко идва докторът, вика ме. Аз: „Абе италианци хора сте, пък и знам що за птица си, сигурно ти е приятелка.“ „Кой, тя ли?… Ха!“ „Що, да не е дефектна?“ „Не е!“ „Тогава?“ „На мене ми се живее, синьор Джери, а тя след една любовна нощ ще ме застреля, ако не се оженя за нея.“