Върнах се извиних й се: „Синьорина Джулия тъй и тъй …“ Осъмнахме.
В ранни зори потеглихме. Тук лов, там лов — видях как в пещери живеят хора. Получовешки същества. Италианката слезе да снема с фотокамера, направи няколко крачки към най-близката пещера — Делмасо отвори вратата на джипа и пребара карабината…
Тръгнахме за газели, а се върнахме с два заека. На края стреляхме с доктора по един камък. Първо той — добре! След него — моя милост. Подбрах камъка, търкалях го надолу. Очите на Джулия блестяха — тя уважаваше оръжието!…
На лодъчна палуба се качва още един — морякът Владо Ломски, подрежда пейките на лятното кино. Тази вечер ще въртим „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип. За девети път през рейса. Знаем го наизуст. В началото по време на прожекциите го коментирахме, сега суфлираме на героите. Джина Ло-лобриджида е млада, сочна. Хем предизвикателна, хем невинна… На началство и сега трудно се отказва, а тя удря шамар на краля! … Уж е кино, но впечатлението е потресаващо.
— Владо — подпитва с наслаждение капитан Джери. Подпитва, за да чуя аз. — Я кажи, защо се изсели учителката от вашето село?
— Казвал съм ти защо.
— Пак кажи.
— До четвърто отделение — признава си Владо — не можех да пиша цифрата осем.
— Как я пишеше?
— Никак. Карах другарчето ми да я пише, като правехме контролно. Въобще бях голяма дупка по аритметика.
Владо решава, че е ликвидирал въпроса, но ние се двоумим — как може да се оправи човек в живота без аритметиката, комай стана все обратното. Той разбира, че изпадаме в неудобство и преди да си тръгне, отегчен от примитивното ни мислене, дообяснява:
— Аритметиката е едно, достойнството друго. Когато ме биеше другарката с големия пергел или линеала, не ме беше яд, тьрпях. Но ме хващаше за лявото ухо, почваше да ми обяснява задачата и пишеше с тебешир по стриганата ми глава! Обидно е, ще знаеш… След такъв урок вечер ми се отваряше работа. Я оградата й ще съборя, я прозорците ще изпочупя…
— Че как изкара седми клас?
— Как!… По всеки предмет научавах един урок. Например по естествознание знаех урока за австралийската птица киви. Учителят ме дига: „Знаеш ли си урока?“ „Тц“. „Кво знаеш?“ „За австралийската птица киви“. „Сядай, три!“ Златен учител.
— Що ли му се чудя — бута ме с пръст капитан Джери. — Някои със същия номер по два университета завършват… Ааах, романтика! Когато трябваше да уча, тръгнах моряк да ставам. Нямаше ли за мене голям пергел, нямаше ли?…
Йорданският град Акаба е на половин миля от котвеното ни място. Отляво, на миля е израелският град Елат. Границата между двете държави е пред нас — гранична бразда лъкатуши в падината като змия.
От два месеца чакаме ред за разтоварване и на всички дотежа. Когато гребният винт не се върти, животът на кораба дотежава. Залисваме се с риболов. Често около кораба се навъртат акули — видът им буди злобен страх и отвращение. Боцманът Янко направи специална кука, вързахме я със стоманена проволка, набучихме на нея парче месо, но акулите не и обръщат внимание, те търсят жива мръвка…
Често на чепаре излиза риба-сабя, нещо подобно на черноморския зарган, само че много по-едра и много по-хищна. Излиза и едър паламуд. Той налита като торпедо, захапва куката със стръвта и се стрелва към дълбините — тук е много дълбоко, котвата едва задържа кораба, а са хвърлени седем ключа на вода, т.e. сто седемдесет и пет метра корабна верига, — къса месината, съпротивява се отчаяно. Вчера едно такова парче ме измъчи. Десет минути се борихме, докато го изкарам на повърхността. Кордата наряза пръстите ми, но след като и двамата се измокрихме, го довлякох до парадния трап — през борда бе невъзможно да го прехвърля. На трапа чакаше третият помощник-капитан Кольо Дързев, той го извади с ръце — тежко, хищно, красиво добиче. Веднага се фотографирахме — за внуците!
Надвечер внезапно духна кафявият африкански вятър хамсин. Видимостта падна, слънцето се скри, водата стана черна и неспокойна около бордовете. В нея, като огромни теменуги, се люлееха виолетови медузи.
В енциклопедията за хамсина е отбелязано: „Пустинен вятър, който духа край бреговете на Африка при атмосферни депресии над Средиземно море, особено през пролетта. Той носи много пясък и прах, който силно понижава видимостта и затруднява дишането. Хамсин духа непрекъснато около петдесет дни.“
Когато дойдохме в началото на май, заварихме кораби, които чакаха от първите дни на март. Пристанището изнемогва, освен от малкото кейови места, и от липса на докери. Тази професия от ден на ден става все по-дефицитна, и изглежда, че трябва да се преориентираме... Мина май, стана юни, почнаха горещините. Температурата през деня надхвърля четиридесет градуса.