— А, ще присъства обичайната публика. Например мисис Маката.
— Коя, депутатката ли?
— Същата. Онази, дето организира кампаниите за социално осигуряване, мляко за децата и така нататък. Можеш да си представиш как ще се чувства клетият Джими, ако тази жена го хване за слушател.
— Оставя Джими на мира. Продължавай.
— Ще дойде и унгарката. Викат, че била от така наречените Млади унгарци. Графиня Еди-коя си — напълно непроизносимо име. Нея си я бива.
Бил преглътна, притеснено. Бъндъл забеляза, че той нервно прави топчета от трохите.
— Млада и красива ли е? — попита тактично тя.
— Ами да.
— Не знаех, че Джордж си пада по хубавиците.
— А, друг път си пада! Унгарката се занимава с изхранването на бедните деца в Будапеща, с нещо от този род. Ще си правят компания с мисис Маката.
— Кой още е поканен?
— Сър Стенли Дигби…
— Министърът на въздухоплаването ли?
— Същият. Ще дойде и секретарят му, Терънс О’Рорк. Свястно момче, поне беше като авиатор. Ще присъства и един страшно неприятен германец на име хер Еберхард. Нямам представа кой е, но го коткаме, сякаш е много важна личност. Накараха ме два пъти да го каня на обяд и да ти кажа, Бъндъл, си беше жива мъка. Няма нищо общо с момчетата от германското посолство, тях си ги бива. Той сърба и яде грах с нож. Остави това, ами през цялото време си гризе ноктите.
— Каква гадост!
— Нали? Ако не се лъжа, май е изобретател или нещо такова. Е, това са поканените. Чакай, щях да забравя сър Осуалд Кут.
— А лейди Кут?
— А, да, струва ми се, ще дойде и тя.
Бъндъл се замисли. Списъкът на гостите, съобщен й от Бил, изглеждаше любопитен, но сега тя нямаше време да го анализира. Пристъпи направо към следващата точка.
— А какво ще ми кажеш за Седемте циферблата?
Стори й се, че Бил ужасно се смути от въпроса й. Започна да мига и се опита да избегне погледа й.
— Не те разбирам — рече младежът.
— Глупости. Казаха ми, че си в течение.
— В течение на какво?
Бъндъл бе ударила на камък и побърза да смени тактиката.
— Не виждам защо трябва да се правиш на потаен.
— Няма нищо тайно. Просто там вече не ходи почти никой. Модата му мина.
Думите му я озадачиха.
— Така е. Поживее ли човек в чужбина, пропуска много работи — каза Бъндъл тъжно.
— Нищо не си изтървала — възрази Бил. — Хората ходеха там колкото да се поперчат пред познатите си. Всъщност заведението не струва нищо, пък и пържената риба все някога ти втръсва.
— Та къде са ходели хората?
— В Клуба на Седемте циферблата — отвърна Бил удивено. — Нали за него ме питаш?
— Не знаех, че така се казва.
— Кварталът беше същински бордей в близост до пътя за Тотнъм Корт Роуд. Сетне го разрушиха и го застроиха наново. Клуба на Седемте циферблата обаче не го пипнаха и там се запази старата обстановка, пържена риба и картофи. Сиромашко заведение. Прилича на кръчмите в Йст Енд5, само дето е на страшно удобно място и хората се отбиват там след театър.
— Значи е нещо като нощен клуб? С танци и музика, познах ли?
— Точно така. Публиката е доста шарена. Не е тежкарско заведение. Там можеш да видиш художници, много странни жени, а ще срещнеш и от нашите. Говорят какво ли не за него, но само му правят реклама.
— Чудесно — възкликна Бъндъл. — Ще идем там след вечеря.
— Моля ти се, не ти препоръчвам — рече Бил неловко. — Казах ти, че заведението излезе от мода. Там наистина вече не ходи никой.
— Е, ние ще отидем.
— Няма да ти хареса, Бъндъл. Уверявам те!
— Бъди така добър да ме заведеш в Клуба на Седемте циферблата! Не ми се ходи другаде. Освен това ми е интересно защо реагираш така неохотно на молбата ми.
— Реагирам неохотно ли?
— Ами да. Каква тайна криеш?
— За каква тайна говориш?
— Престани да повтаряш моите думи. Правиш го колкото, за да спечелиш време.
— Няма такова нещо — възмути се младежът. — Само дето…
— Само дето какво? Знам, че има нещо. Не те бива да пазиш тайни.
— Никакви тайни не пазя. Само дето…
— Какво?
— Тя е дълга и широка. Една вечер водих там Бейб Сейнт Мор…
— Пак тая Бейб Сейнт Мор.
— Защо пък да не я водя?
— Не подозирах, че и тук историята ще се завърти около нея — рече Бъндъл, потискайки прозявката си.
— Та както ти казах, една вечер заведох Бейб там. Прияде й се рак и й поръчах…
Разказът продължи с описание на това как Бил се счепкал с някакъв непознат, който се опитал да му отнеме рака и той станал на парчета.
— Ясно — рече девойката. — Значи се е стигнало до бой.
— Да, но ракът беше мой. Аз го бях поръчал и платил. Имах пълното право…