Проумял важността на мисията, Биря напрегна паметта си и живо обрисува картината на последната си среща с Валентин Казарян. Пазачът, според него, изглеждал замислен и дори разсеян, сякаш непрекъснато обмислял нещо. На въпроса за вечерта отначало наистина само свил рамене, а когато Биря не се задоволил с този неопределен отговор, казал:
— Абе ще видим. Ако има нещо — ще ви обадя.
Казарян не казал нищо друго и по всичко личало, че не му е до Биря с неговия кибрит и натрапчиви въпроси. Биря не забелязал никакви признаци тук да се очакват гости. А вечерта бездомното братство отново видяло на оградата около детския лагер консервена кутия. Значи пак не можело да влязат тук.
— Може би в къщурката му е било необичайно чисто? — разпитваше Зарубин. — Да е разтребвал специално? А?
— Не, при Валка винаги беше чисто и подредено, той се грижеше. Винаги ни напомняше да не оставяме боклуци след себе си. Дори когато ни пускаше в банята, искаше после да я мием със сапун. И пода, и парилнята — цялата, до тавана. Строг беше Валка в това отношение.
— И защо тогава се мъкнехте при такъв досадник? — зачуди се Зарубин. — И да чистите след себе си, и да миете, че и не всеки ден можело да ходите. Да бяхте си намерили някой по-така, по-наш човек.
— А! — Биря махна с ръка. — Всички са еднакви. На кого му се ще да чисти след чужди хора? А пък ако намериш покрив без стопанин, там и вода няма, и лапачката няма къде да си стоплиш. Ние понякога се събираме тука у един алконавт10, той ни пуска, за да не пие сам. Заради покрива над главата и трите чисти чаши такива работи можеш да чуеш от него, че те сърбят ръцете да му откъснеш главата. Че нали, макар и пияница, бил човек, собственик, имал си къща и градина, а ние сме били дрипльовци, получовеци някакви. Ами ние нямаме ли си гордост? И ние сме хора, само че съдбата е била несправедлива към нас, ама какво сме виновни?
— А Казарян? Не беше ли такъв?
— Не, пазачът беше нормален човек. Никога не ни мачкаше. Разпитваше ни за живота ни, за разни работи. Бяхме му като равни.
Сергей разговаря с Биря повече от час. Момчето му хареса, беше умно и съвсем не пропаднало, просто според Зарубин още го владееше детинщината, макар да беше не на седемнайсет, както си бе помислил отначало оперативният работник, а на цели деветнайсет. Биримбек жадуваше за свобода, да се чувства зрял, да пътешества, да събира събития и впечатления — и Сергей можеше да му осигури почти всичко това само с предложението активно да наблюдава бездомниците — както от Подмосковието, така и московските. Задачата беше проста, но интересна: щом чуе нещо за нов познат от друга социална среда, веднага да съобщи на оперативния работник. Когато се сбогуваше с Биря, Зарубин вече беше сигурен, че в най-близко бъдеще момчето ще стане негов надежден „източник“.
Когато се върна в Москва, Сергей се обади на Настя и й предложи да се срещнат до зоологическата градина.
— Защо точно до зоологическата градина? — учуди се тя.
— Там наблизо живее бившата съпруга на Казарян — обясни й той.
Вероятно нещо в тона му не хареса на Каменская, защото тя строго попита:
— Правиш се на тайнствен, а?
— Мъничко — призна Сергей. — Изненада, ще ти хареса. Чакам те в осем пред входа на зоологическата градина.
Каменская
Само изненади й липсваха сега! Хубаво е да си млад: когато още нямаш трийсет, каквото и да се случи, не те напуска увереността, че животът е прекрасен и ще остане такъв завинаги. А тя е вече на трийсет и осем и все по-често я спохождат съмнения в благополучното бъдеще. Само за данъците на Льошка като си помислиш! Нима наистина ще трябва да продадат колата? То на нея й е все едно, пътува с метрото, но за Льошка колата е спасение, без нея е за никъде.
Тя излезе от метрото на „Барикадная“ и след две минути се озова пред входа на зоологическата градина. Зарубин беше вече там и съсредоточено дъвчеше хотдог, отпивайки бира от кутийка.
— И каква е твоята изненада? — усмихна се Настя. — Ще ми покажеш маймунка, която е родила тигър ли?