— Какво е това?
Той с изразителен жест посочи издигащата се до стената камара строителни материали.
— Това ли? Това, Сашенка, е един незавършен ремонт.
— И откога е така?
— От август. Е, нали разбираш.
— Тоест практически три месеца — уточни Саша. — И как според теб се нарича това?
— Че как да се нарича? — учуди се Настя. — Юристите го наричат форсмажорни обстоятелства. Никой не можеше да предполага, че банките ще рухнат за нула време. Не разбирам какво те тревожи?
Саша седна на дивана и придърпа Настя за ръката, настани я до себе си.
— Кажи ми, сестричке, да не би да си клето сираче? Нямаш ли си роднини?
Настя се навъси. Тя разбираше защо брат й подхваща този разговор и защо бърза да поговори с нея в отсъствието на Чистяков. Льошка нямаше да одобри обсъждането на този въпрос, тя го знаеше със сигурност, а и на нея тази тема не й беше по вкуса.
— Саша, ама какво общо има тук…
— Общото е, че имаш брат, който ти е длъжник до края на живота си, а ти като последна егоистка не му даваш възможност да направи за теб каквото и да било, дори най-дребната услуга. Защо не си ми казала, че имаш проблеми с парите? Аз да не съм Гобсек12 според теб? За какво печеля тези пари?
Настя сви рамене.
— Откъде да знам? Сигурно за да се чувстваш богат и независим. За да издържаш жена си и сина си. За да плащаш голяма издръжка на бившата си жена и на дъщеря си. За да помагаш на родителите ни. Какво искаш от мен? Аз, между другото, днес имам празник, а ти ме занимаваш с глупости.
Каменски се разсмя и притисна сестра си до себе си.
— Това не са глупости, сестричке, това са нормални отношения между близки хора. А парите, ако искаш да знаеш, ги печеля, за да ми носят радост. Например радостта да направя за теб нещо приятно или полезно. Колко ще трябват, за да довършите този ремонт в рекордни срокове? Смятай, че това е моят подарък за Деня на милицията.
Тя отрицателно завъртя глава и стана от дивана.
— Недей, Сашенка, това е унизително за нас. Ще се справим някак сами.
Каменски се втренчи в сестра си, изразявайки пълното си неразбиране.
— Това е уни… Какво? У-ни-зи-тел-но? — произнесе той на срички.
— Да — твърдо повтори Настя. — Поне ние с Льоша мислим така.
— Такааа — проточи той и също стана от дивана, — значи ти смяташ, че да приемеш помощ е унижение?
— Не, не смятам така. Помощта си е помощ, но това означава, че си попаднал в ситуация, от която трябва да се измъкнеш, а не можеш да го направиш самостоятелно. Тогава можеш да приемеш помощ, това е нормално. Но ако попадаш в ситуация, която не е от катастрофален характер и от която след известно време ще излезеш сам, не е прилично да обременяваш хората, дори близките си, със своите проблеми и да ги караш да се втурват да ти помагат, забравяйки собствените си грижи. Какво, да не би да нямам къде да живея? Да не би покривът ми да тече, прозорците ми да са счупени, да има дупки по пода? Да не би да нямам вода? Нищо подобно. Да, жилището е в окаяно състояние, плочките са свалени, няма тапети и други разни подробности, да, насред стаята се мъдри купчина идиотщини, в която наскоро си ударих крака, пак добре, че не бе главата, но това изобщо не е смъртоносно. Разбираш ли ме? И аз не искам ничия помощ, спокойно мога да почакам, докато финансовото положение на нашето семейство придобие някакви ясни очертания, за да завършим ремонта. Жилище в такова състояние е нещо отвратително, но не е болка за умиране. Край, Сашенка, с дискусиите дотук, чуваш ли, Чистяков вече е до вратата.
Откъм входната врата наистина се чуваше стърженето на ключ.
— Добре — въздъхна Каменски, — от теб полза никаква. Ще си поговоря с мъжа ти.
— Опитай — позасмя се Настя, — ще чуеш същото, само че в по-груба форма.
Тя не сбърка. Около четирийсет минути след началото на празничната вечеря Саша Каменски отново подхвана разговора за материална помощ за семейството на сестра му, като този път адресираше аргументите си непосредствено към Льоша, но Чистяков се оказа по-дипломатичен от Настя и същевременно по-твърд. Той дори не се опита да обясни позицията си, както го направи жена му, и не потърси разбиране, а просто заяви:
— Саша, благодаря ти за доброто отношение. Знам, че ни обичаш с Аска, и те моля да ми обещаеш: ако се обърнем за помощ към теб, да не ни откажеш. Нали няма да ни откажеш?
— Ама моля ти се, как ще ви откажа! — веднага отвърна Каменски.