Слънцето печеше толкова жестоко, че Никълъс трябваше да извади тъмните очила от вътрешния джоб на сакото си и да ги постави на очите си, преди да се покаже на върха на стълбата. По мръсната мазилка на летището добре личаха следите от куршуми и ръчни гранати, а още на първия завой на пътя в избуялата трева стоеше изгорелият корпус на стар руски танк „Т-35“. Оръдието му беше насочено на изток, между разпокъсаните гъсеници беше поникнала трева.
Останалите пътници вече се бяха струпали зад гърба на англичанина и нетърпеливо го ръчкаха, за да слязат по-скоро и прегърнат посрещачите си — все приятели и роднини, дошли на приятна разходка под евкалиптовите дървета. Край къщурката на летището стоеше паркиран автомобил „Тойота Ленд Круизър“ с песъчлив цвят. В центъра на шофьорската врата беше изрисувана главата на планинска ниала с дълги, навити като тирбушони рога, а под нея стоеше надпис във форма на панделка, гласящ „Диво сафари“. Зад волана чакаше бял мъж.
Щом Никълъс заслиза по стълбата след двете жени, шофьорът се измъкна от пикапа си и излезе да ги посрещне. Беше облечен в избелял костюм цвят каки, фигурата му бе висока и стройна, походката — игрива.
Никълъс му даде около четиридесет години, съдейки по сивите косъмчета, появили се в брадата му. „Корав характер“, продължи да го преценява той, докато погледът му шареше по късо подстриганата рижа коса и убийствено сините очи. Едната буза на мъжа насреща беше обезобразена от дълъг бял белег, който беше извил и деформирал носа му.
Тесай представи първо Роян, при което съпругът й направи малък, нескопосан поклон и стисна здраво ръката й.
— Enchante1 — поздрави я той на френски с покъртително лош акцент и едва след това обърна внимание на Никълъс.
— Това е съпругът ми алто Борис — представи мъжа си Тесай. — Борис, това е алто Никълъс.
— Английският ми е много лош — извини се веднага Борис. — По-добре боравя с френския.
„Едва ли може да се каже“, помисли си Никълъс, след което широко се усмихна и смени езика:
— Нека бъде френски тогава. Добър ден, господин Брусилов. Радвам се да се запознаем — и подаде ръка на руснака.
Борис я стисна силно, много силно. Изглежда имаше навик да превръща ръкостискането в състезание, но Никълъс не беше сварен неподготвен. Отдавна бе опознал този тип хора, затова предвидливо бе свил ръката си, предпазвайки хрущялите си от болезнено изщракване. Докато двамата стискаха ръцете си, ленивата усмивка, изписала се по лицето на англичанина, дори не пожела да изчезне. Най-накрая Борис пръв отстъпи и в бледосините му очи можеше да се прочете някаква далечна отсянка на респект към новодошлия.
— Значи сте дошли да ловите дик-дик? — попита той едва ли не подигравателно. — Повечето клиенти предпочитат да стрелят по слонове или по планински ниали.
— Целият този едър дивеч — усмихна се Никълъс — не ми е по характера. Дик-дик е напълно достатъчно за ловец като мен.
— Били ли сте някога в пролома? — искаше да знае Борис. Руският му акцент поглъщаше всичко френско в изреченията му и общо взето трудно му се разбираше.
— Сър Никълъс е бил от водачите на експедицията през 1976 година — обясни любезно Роян. На Никълъс му се стори забавно това нейно вмешателство в разговора. Отрано бе усетила противопоставянето между двамата и се беше постарала да му дойде на помощ.
Борис изсумтя и рече на жена си:
— Успя ли да купиш всичко, което ти поръчах?
— Да, Борис — отвърна му тя с половин уста. — Всичко е в самолета.
„Страхува се от него“, каза си Никълъс и навярно щеше да се окаже прав.
— Тогава да товарим. Имаме дълъг път пред нас.
Двамата мъже седнаха на предните седалки на тойотата, жените, затрупани с всевъзможните покупки и багажи — на задната.
„Това се казва протокол по африкански — усмихна се вътрешно Никълъс. — Първо мъжете, жените сами да се оправят.“
— Не искате ли да минете по туристическия маршрут? — попита Борис, сякаш щеше да ги бие, ако приемеха предложението му.
— Кой е туристическият маршрут?
— Покрай езерото, електростанцията… — започна да обяснява той. — Сетне португалския мост, началото на Сини Нил и така нататък. — Но преди гостите му да са си отворили устата, Борис побърза да ги предупреди. — Ако обаче настоявате, да знаете, че ще се приберем в лагера много след стъмване.