— Как?
— Я ела да ми помогнеш, Сапьоре — повика той другаря си вън от кабината. Джени също не издържа на напиращото любопитство, предаде управлението на сина си и последва двамата англичани в тоалетната.
Докато Сапьора и Джени стояха безмълвни зад вратата на тоалетната, Никълъс извади от джоба си един многофункционален инструмент и вдигна капака на тоалетната чиния. Джени широко се ухили, защото се сети какво ще последва. Както очакваше, Никълъс се наведе над чинията и започна да развива невидимите винтове на ламаринения капак към скривалището. Собствениците на Голямата Доли бяха хем крадци, хем контрабандисти, затова си бяха дали доста труд да измислят и монтират тайници по големия й корпус. Ако знаеше къде да ги търси, човек можеше да използва поне десетина подобни местенца, за да скрие забранените стоки от погледите на митничарите.
Когато навремето Никълъс и Джени бяха бягали от Либия, бронзовите скулптури на Ханибал бяха пренесени тъкмо в скривалището зад тоалетната чиния. Идеята да сложат най-големия си тайник тъкмо там, бе, че поклонниците на Аллах са чистоплътни люде и не обичат да се врат в чуждите тоалетни.
— Значи затова кисна два часа тук — засмя се Джени, когато той повдигна капака и му го подаде. Усмивката обаче скоро отстъпи място на огромно изумление — Никълъс бръкна в дупката и внимателно извади някакъв странен предмет. — Боже мой, какво е това чудо?
— Синята корона, която египетските фараони са носили на война — обясни му и я подаде на Сапьора. — Остави я на леглото, но гледай да не се изтърколи.
И отново пъхна ръка в тайника.
— А това е златният немес — рече и прехвърли безценната вещ на Джени. — Следва двойната червено-бяла корона, символизираща двете египетски царства. А това тук е златната погребална маска на фараон Мамос. Последна по ред, но не и по значение е дървената фигурка, изобразяваща писаря Таита.
Реликвите бяха наредени една до друга на сгъваемата койка и тримата се построиха пред нея в почтително мълчание.
— Веднъж ти помогнах да откраднеш два барелефа. Втори път отмъкна разни бронзови статуетки — изброяваше Джени. — Тия чудесии обаче бият и едните, и другите.
— Но тогава… — сети се да попита Даниъл. — Тогава какво имаше в сандъците, които египтяните свалиха в Асуан? Как така не разбраха измамата?
— Ами харизах им двадесет и пет литра тоалетни химикали и шест компресора с кислород — издаде хитринката си Никълъс. — Да има какво да носят момчетата.
— Здравата си ги изиграл — засмя се Сапьора. — Но как, по дяволите, разбра, че Роян смята да ни предаде?
— Тя беше права, когато каза, че не била крадец. Цялата комбина противоречеше на характера й. Тя е… — спря за миг, за да намери точната дума — твърде порядъчна и честна. Няма нищо общо с останалата част от бандата.
— Благодаря за комплимента — отсече сухо Джени. — И все пак, за да я заподозреш, трябва да си имал други основания.
— Да, естествено. Първото съмнение ме обзе още при завръщането ни от Етиопия. Това, че веднага отлетя за Кайро — имаше нещо съмнително в цялата работа. Тогава започнах да се досещам накъде вървят нещата. Но подозренията ми се оправдаха напълно, когато научих, че чрез Тесай се е свързала с египетското посолство в Адис Абеба. Беше ясно, че е предупредила властите за датата на връщането ни.
— Гадна кучка! — процеди през зъби Джени.
— Хей, я не така! — скара му се Никълъс. — Роян е почтена, честна и патриотично настроена млада жена. Има топло сърце и…
— Добре, добре! — смигна Джени на Сапьора. — Извини ме, изпуснах се.
На голямата полирана маса от орехово дърво стояха изложени короните на египетските фараони. И все пак не всички, а само две от тях. Сър Куентън-Харпър ги беше сложил върху оригинални мраморни бюстове от епохата на ранната империя, които бе взел назаем за целта от един цюрихски търговец. Двамата се познаваха отдавна и често въртяха сделки помежду си. Щорите на просторната зала за конференции бяха дръпнати, а осветлението така подбрано, че короните да бъдат показани откъм най-красивите им страни. Специално за срещата беше наел комфортно помещение на десетия етаж в сградата на банка „Льоу“ на Банхофщрасе.
Докато чакаше поканения гост, Никълъс на няколко пъти се увери, че всичко в залата е както трябва. Накрая застана пред високото огледало и затегна възела на вратовръзката си с емблемата на колежа в Сандхърст. Вече бяха извадили шевовете от брадата му. Мек Нимур беше свършил прекрасна работа и белегът почти не загрозяваше лицето на приятеля му. Костюмът на Никълъс беше ушит от частния му шивач на Савил Роу. Платът беше на бяло и светлосиво райе и понеже беше носен поне няколко пъти, бе приел ролята да се появява само при по-неофициални случаи. Единствената новост в облеклото на Никълъс бяха лъскавите му обувки, шити по мярка в „Лоб“ на Сейнт Джеймсиз Стрийт.