Изяде пицата, която си беше купил от заведението за бързо хранене на път за вкъщи, и с още мазни пръсти отиде в кабинета и включи компютъра. Пощенската му кутия беше задръстена от стотиците имейли, които се бяха натрупали през времето, докато го нямаше. Повечето послания носеха вируси или бяха някакъв вид реклама: някои бяха с видео, изпращани от приятели в мрежата, но тъкмо те най-вече претоварваха паметта. Разбира се, тях изтри най-напред. Останаха само няколко отделни писма, които се оказаха истински, едни от факултета, други от „Гулбенкян“, две от центъра „Гети“, едно от музея в Багдад, три от Еврейския университет в Йерусалим.
И едно от osetimoselo.
Сърцето му подскочи, когато откри това послание. Веднага разбра, че Филипе е жив. Врътна мишката и щракна върху реда, за да отвори имейла. Писмото наистина беше подписано от Филипе, горе имаше надпис строго поверително, а долу — дата и час, две стойности в градуси, които сигурно бяха географски координати, и още една дума, чийто истински смисъл му убягваше в момента.
Centrepoint78.
XXVII
Седна на една пейка на кръглия кей, близо до трансатлантическия терминал, и се взря в гледката пред него. Това място на Скалите79 беше наистина прекрасно, най-вече защото беше чудно утро и мека светлина обливаше великолепния град. Напълни дробовете си със свежия бриз, който духаше на кея — морето идваше да подуши града, сякаш природата беше разяждана от любопитство пред възхитителното човешко творение.
Кръстосал с наслада крак връз крак, Томаш Нороня се отпусна на пейката с опиянени сетива от хармонията на това удивително кътче. Отляво, издигайки се над водното огледало и тропическата растителност, изпъкваше характерният червеникав цвят на преплетените железа на Харбър Бридж, който напомняше елипсовидна Айфелова кула, полегнала над морския ръкав, отделящ центъра от жилищната зона; отдясно, устремени нагоре като гигантски игли от бетон, искряха небостъргачите на Сидни Коув — символи на власт, подчертаващи могъществото на града. Но перлата в короната, най-ценният камък в тази изящна диадема, блестеше от другата страна на залива — модерната конструкция на Операта, допряла устни във водата за целувка с морето, беше разперила на всички страни белите си мидени черупки, слели се една с друга нагоре, сякаш гордо да покажат къде се срещат човешкият гений и изчистените линии на природата.
Сидни сияеше в тази южна пролет.
Томаш остана двадесетина минути на пейката, потънал в кротко съзерцание на сливащата се с морето и небето архитектура, сякаш този град не беше изграден от затворници и заточеници, а от учени и художници. Томаш имаше свободно време и най-добрият начин да го прекара според него беше да се отдаде на съзерцание и да усети атмосферата на Сидни.
И тогава го забеляза.
Мъжът бе облечен в тъмен костюм със сива вратовръзка, маркови очила закриваха очите му. Беше седнал на пейката недалеч от него и държеше вестник в ръце, Сидни Морнинг Хералд, но като че повече се интересуваше от Томаш, отколкото от новините. Усещането, че го наблюдават, го накара да се почувства неловко, а после и обезпокоен. Винаги, когато поглеждаше към него, мъжът изглеждаше погълнат от четивото във вестника. Но докато разглеждаше сградата на Операта от другата страна на Сидни Коув, Томаш се обърна на няколко пъти и установи, че непознатият го наблюдава.
— Мръсникът ме шпионира — процеди Томаш през зъби.
Надигна се от пейката и тръгна из Кръглия кей по посока на небостъргачите, но без да излиза от павирания тротоар край водата. След няколко минути обърна глава, преструвайки се, че се наслаждава на фасадата на Музея за съвременно изкуство. С крайчеца на окото зърна тъмния силует на мъжа: вървеше на около стотина метра зад него с вестника под мишница.
78