— Алтернативна енергия ли?
— Да — потвърди Филипе. — Светът ще трябва да осъществи скок в развитието си и да намери нов източник на енергия. Ако не го направи, това ще е краят.
— Говориш за слънчевата енергия?
— Не, слънчевата енергия е добро допълнение, но само толкова. Нощите и облачните дни не позволяват налагането й като основен енергиен източник.
— Но каква е алтернативата? Карим ми каза във Виена, че и вятърът не става.
— Действително. И вятърната енергия, като слънчевата, не е постоянна. Какво ще правим, когато вятърът спре да духа?
— Тогава какъв е изходът?
— Добър въпрос — отбеляза той. — Ядрената енергия би била алтернатива, ако не беше толкова скъпа и не срещаше такава съпротива от страна на обществото, плюс допълнителния проблем с отпадъците, които запазват радиоактивността си хиляди години. Други източници, като енергията на приливите, биха могли да имат интересно приложение, но не биха могли да се превърнат в основа, на която да стъпи цялата икономика. Природният газ и въглищата все още са налични в големи количества, но те са изкопаеми горива, които изпускат въглерод, затова ще трябва да ги оставим настрани — най-вече въглищата, които освен всичко друго, са невероятни замърсители. В такъв случай какво да правим? Точно над този въпрос се трудиха Атанасов и Джеймс.
— И стигнаха ли до някакво заключение?
— Аз и Хауърд бяхме малко настрана от работата на двамата физици и затова не съм запознат с подробностите. Знам само, че на Атанасов му беше хрумнала интересна идея. Той и Джеймс работеха над тази идея до смъртта си. Атанасов бе успял да завърши в основни линии теоретичната част от своя труд. След убийствата аз и Джеймс изчезнахме от полезрението, но продължихме да работим. Аз продължих да следя еволюцията на световните запаси на петрол, а той, като добър практик, посвети цялото си време на разработката на теоретичния труд на Атанасов.
— Вие двамата поддържахте ли контакт?
— Разбира се — потвърди Филипе. — По интернет.
Приятелят му се надигна от леглото и отвори куфара, който лежеше на поставката. После отиде до гардероба и се зае да изважда дрехи, които сгъваше и прибираше в куфара.
— И какви бяха тези контакти? Редовни?
— Не. Прекрасно съзнаваме с какви средства разполагат хората, свързани с петролния бизнес, и не искахме да поемаме излишни рискове. Разбрахме се да ми изпрати кодирано послание, когато пожелае да се срещне с мен.
— Какво послание? Онова от Апокалипсиса?
— Същото. — Филипе спря да подрежда дрехите в куфара и цитира по памет: — „Когато сне седмия печат, настана тишина на небето“. — Наведе се над куфара и отново се зае да прибира сгънатите дрехи. — Затова сме тук.
— Английският ти приятел знае ли, че съм с теб?
— Разбира се.
— И каква ще бъде моята роля?
— Нали работиш за Интерпол? Можеш да ни помогнеш, Казанова.
Историкът стана от фотьойла, повече не можеше да се удържи на мястото си.
— Но как? Как бих могъл да ви помогна?
Филипе вдигна очи.
— За да направим следващата крачка, се нуждаем от полиция, на която можем да се доверим.
XXXII
Горещината ги лъхна в мига, в който отвориха вратата на самолета и слязоха по стълбите на летище „Конълън“. Сякаш бяха попаднали в гигантска фурна или бяха прекрачили входа на задушен парник, опънат сред полупустинната равнина, където се бяха приземили.
— Welcome to Yulara85 — приветства ги стюардеса на последното стъпало, мургава жена с отработена усмивка на лицето.
Задъхани, Томаш и Филипе крачеха по асфалта с неравномерно темпо — ту забързваха с надеждата да се спасят колкото е възможно по-бързо от пещта, ту забавяха ход, защото телата им сякаш се топяха от задушната горещина. Рояци от дребни мушици се блъскаха в лицата им, принуждавайки ги да размахват ръка пред носа си. С истинско облекчение влязоха в аерогарата и вдишаха жадно свежия въздух, охладен от климатика, сякаш допреди миг се бяха давили и това бе спасителната глътка живот. Аерогарата беше малка и почти веднага след като геологът взе куфара си, те излязоха през главния изход на терминала.