— Филипе! — извика някой.
Двамата се огледаха по посока на гласа и зърнаха висок и слаб мъж около шестдесетте, с посивяла коса и бяла заострена брада, зачервена кожа и изгубили блясъка си сини очи зад очила с голям диоптър.
— Здравей, Джеймс! — поздрави Филипе, целият светнал в усмивка.
Двамата мъже се прегърнаха. Когато се пуснаха, непознатият изгледа изпитателно Томаш.
— Това ли е приятелят ти?
Филипе отвърна с широк жест, сякаш искаше да ги събере.
— Да, това е Томаш. Работи за Интерпол.
Посрещачът подаде слабата си кокалеста ръка.
— How do you do?86 — поздрави той. — Не можете да си представите колко… хм… се радвам да ви видя.
— Томаш, представям ти Джеймс Къмингс, физик от Оксфорд, пребиваващ в изгнание в Юлара.
Двамата си стиснаха ръцете. Англичанинът изглеждаше безкрайно доволен от срещата, сякаш присъствието на представителя на Интерпол автоматично слагаше край на несигурността, в която живееше след смъртта на другите двама членове от групата. Къмингс хвърли поглед зад гърба на новопристигналите, като че търсеше да види още някой.
— А останалите? — попита той.
— Кои останали?
— Ами… хм… не са ли дошли още полицаи с вас?
— Джеймс, Томаш е сам — сряза го Филипе с нетърпелива нотка в гласа. — Нали ти обясних вече, че идва сам.
Англичанинът изглеждаше разочарован.
— Да — призна си. — Но все се надявах, че… хм… ще дойдат още охранители. — Изгледа Томаш от главата до петите. — А оръжието? Къде ви е оръжието?
— Томаш не е полицай. Той е историк.
— Историк ли? Но за какво ни е историк?
— Вече ти обясних, че ми е приятел и работи за Интерпол. — Сложи ръка на рамото му. — Довери ми се, всичко ще е наред. — Погледна Томаш и заговори на португалски: — Извинявай, Казанова. Джеймс е от онези учени, които сякаш живеят на луната. Нещо като смахнатия професор Жиро87, разбираш ли? Само че когато стане дума за работа, няма по-изобретателен ум от неговия, вярвай ми.
— Не се притеснявай — отвърна историкът. — Баща ми беше същият.
Къмингс ги поведе към паркинга под изпепеляващото слънце.
— Горещо, а? — каза Томаш.
— Горещо ли? — разсмя се англичанинът. — Вие се шегувате, old chap88. Бих искал да ви видя тук през февруари. Тогава щяхте да разберете… хм… какво значи истинска жега.
Историкът огледа преценяващо домакина. Беше много висок, почти метър и деветдесет, с изпито лице и дълги, мършави ръце и крака. Носеше риза и три-четвърти панталони с цвят каки, с нахлупена на главата австралийска шапка, от която стърчеше жълто-зелено перо от птица. Приличаше на бохем, който се прави на каубой.
Стигнаха до ланд ровъра, чийто маслиненозелен цвят едва личеше изпод дебелия слой прах. Къмингс отвори вратите и тримата се настаниха в колата. Седалките пареха, а въздухът почти изгаряше дробовете им. Без да губи време, англичанинът запали двигателя и мощният климатик охлади купето на джипа само за няколко секунди. Ако Томаш не го беше видял, никога нямаше да повярва.
— Е, Джеймс — каза Филипе, който беше седнал до шофьора, — как я караш в Австралия?
— Хм — произнесе физикът с характерния си маниер. В неговата уста междуметието звучеше темпераментно и някак аристократично. — Тук е истински ад.
Джипът се понесе по безупречно асфалтираното шосе.
— Ад ли? — учуди се Томаш, който се разполагаше комфортно на седалката отзад. — На мен тази страна доста ми харесва. Красива е.
Къмингс махна към пейзажа наоколо.
— Красива? Намирате това… хм… за красиво?
Пътят пресичаше равнина с почервеняла суха земя, чийто червеникавокафяв цвят доминираше в пейзажа наоколо, придавайки му нереален марсиански колорит: пръст, камъни, прах — всичко червенееше, с изключение на зелените туфи от храсти и сламеножълтата трева на саваната в далечината.
— Да, красиво е.
— Сигурно нямаше да мислите така, ако… хм… ако сте били заточен тук години наред, old chap. Този ад сред нищото направо ме побърква. Само като си помисля, че… хм… че съм живял в Оксфорд! В Оксфорд, by Jove89! — Поклати глава, изпълнен с носталгия. — Колко ми е мъчно за онзи зелен, спокоен и отморяващ пейзаж в моята мила Англия.
87