— А Филипе? Каква връзка има той с тези… тези учени?
— Вашият приятел също е учен.
Томаш се изненада.
— Я гледай! Не знаех. Какво работи?
— Завършил е геология и се е посветил на енергетиката. Бил е консултант на португалските фирми от бранша. — Прегледа малък бележник със записки, за да си припомни имената. — А, ето… Galp и EDP.
Томаш се замисли над тези данни.
— Казвате, че Филипе и англичанинът са изчезнали, нали така? Кога е станало това?
— През 2002 година, по времето, когато са били извършени убийствата.
— И оттогава ги няма?
— Да.
— А защо едва сега решихте да говорите с мен?
— Защото преди няколко дни засякохме електронно съобщение, изпратено от единия на другия. Системите за мониторинг на секретния проект „Ешелон“ са засекли имейл и са го изпратили на ФБР, а оттам са го препратили до Интерпол.
Томаш забарабани с пръсти по масата.
— А къде се вписва моя милост в тази история?
— Ще стигнем и дотам — каза Орлов. — Засеченият имейл е изпратен от професор Къмингс до приятеля ви. Понеже става дума за връзка чрез интернет, нямаме възможност да установим откъде е изпратен и къде е получен. Можем само да прочетем посланието.
— И какво пише в него?
— Смисълът на една част от него изглежда пределно ясна, но другата май е зашифрована. Вие сте един от най-добрите в света в тази област и по щастливо стечение на обстоятелствата познавате лично единия от заподозрените. — Смръщи вежди. — Кой по-добре от вас би могъл да ни помогне да разнищим този случай?
— Хм — промърмори Томаш, осмисляйки онова, което току-що му бяха казали. — Значи затова искате да ме наемете.
— При финансовите условия, които вече споменах.
Историкът неволно се загледа в бележника на мъжа от Интерпол.
— Ще ми кажете ли какво гласи посланието?
Орлов се усмихна.
— Виждам, че горите от любопитство — отбеляза той. — Ако се съди по въпроса ви, вече се смятате за нает?
— Да, така е. Но бихте ли ми казали…
Руснакът му подаде ръка.
— Честито, в такъв случай — прекъсна го той спонтанно. — Добре дошъл в Интерпол!
Стиснаха си ръцете на масата, сключвайки договора.
— Спокойно — помоли Томаш, — доколкото знам, не съм постъпил в Интерпол. Само ще помогна при разследването, нали така?
— Разбира се, но това трябва да се отбележи. Поводът заслужава, нали? — Орлов взе полупразната чаша вино и я вдигна, обръщайки се към новия си сътрудник. — Наздоровье!
— Да, да — отвърна Томаш, вдигайки неловко чашата си. — Но вие не ми отговорихте на въпроса.
— Припомнете ми.
— Какво пише в засеченото от вас съобщение?
— Съобщението, което професор Къмингс е изпратил до вашия приятел?
— Именно.
Орлов погледна плика, откъдето по-рано беше извадил снимките на убитите.
— Вижте, имам ксерокопие. Искате ли да го видите?
Руснакът подаде лист хартия и Томаш го попи с очи на мига.
Историкът погледна въпросително към полицая.
— Какво, по дяволите, означава това?
Орлов се разсмя.
— Точно заради това ви наех, за да си отговоря на този въпрос?
Томаш препрочете посланието.
— Да… не може да се отрече, че е работа за професионалист.
Руснакът взе ксерокопието.
— Вижте, поне едно нещо тук е съвсем ясно. — Посочи третия ред. — Думите see you35 предполагат, че Джеймс Къмингс и Филипе Мадурейра възнамеряват да се срещнат скоро. — Посочи втория ред. — Но същественото в посланието, а следователно и нашият проблем, е в основното изречение.
Томаш взе ксерокопието и се взря във втория ред.
— Това тук, нали?
— Да. По-добре го прочетете на глас.
Историкът се прокашля и зашептя на интервали думите, криещи тайната.
— Когато сне седмия печат, настана тишина на небето.
V
Потискащо спокойствие нагнетяваше атмосферата. Нещо нереално и смущаващо като неуловим призрак витаеше из въздуха, промъкваше се в полугласните разговори. Едва по обяд, докато обикаляше из третия старчески дом, който посещаваше тази сутрин, Томаш разбра какво го смущаваше.