— Всичко ми се струва наред.
Раджински се наведе над чантата и извади кръгъл метален предмет с дебела леща. Лупа. Взе една от снимките, постави лупата върху нея и посочи някакви нишки върху бялата структура.
— Виждате ли това тук?
— Да.
— Това са цепнатини в леда.
Доусън разгледа тъмните нишки, които опасваха млечнобялата повърхност на ледника.
— Това цепнатини ли са?
— Да.
— Ларсен Б е нацепен?
— Ларсен Б се разпада.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
Доусън стана от стола, свали очилата си и въздъхна.
— I’ll be damned!6 Аржентинците се оказаха прави.
— Да.
Шефът на лабораторията почисти стъклата на очилата си с теменуженосиня кърпичка, постави ги на носа си и се загледа в спокойния пейзаж отвъд прозорците на кабинета.
Планината Дискавъри се открояваше в светлосиньото небе и сякаш плуваше над бялата равнина с наболи нови върхове в подножието й. Доскоро тези върхове липсваха в панорамата, те бяха илюзорни образувания, плод на играта между студа и светлината, между планината и низината. Фата моргана бе често явление в Антарктида; миражите бяха резултат от пречупването на светлината в планината при преминаването й през въздух с различна температура. Дискавъри като че имаше повече зъбери от обикновено, но тази неочаквана и впечатляваща гледка не заинтригува учения. Погледът на Доусън не се откъсваше от фата моргана, но вътрешният му взор не изпускаше невидимата нишка на собствените му мисли.
След дълга пауза той набра някакъв номер.
— Обажда се Хауърд Доусън. Мога ли да говоря с майор Шумахер? — Пауза. — Ало, майор Шумахер? Добро утро, как сте? Вижте, трябва ми въздушен транспорт възможно най-бързо. — Пауза. — Не, хеликоптер „Хюи“ не става. Трябва да отида до полуострова. — Пауза. — Знам, че полуостровът е далече. Точно затова „Хюи“ не върши работа. — Пауза. — Много добре. След час, казвате? — Пауза. — На коя писта? „Уили“ или „Пегас“? — Пауза. — Чудесно. Ще ви чакам. Благодаря.
Раджински внимателно изслуша разговора.
— До Ларсен Б ли ще ходите? — попита той веднага след като директорът затвори.
— Да. Искате ли да дойдете с мен?
— Какво ще правим там?
— Трябва да видим какво става.
— Не могат ли аржентинците да свършат тази работа?
— Аржентинците са добри, но ни трябва повече информация.
— Пробвахте ли с Палмър?
— Базата Палмър не разполага с нищо. Ларсен е от другата страна на планината.
— А Родера?
— Англичаните?
— Може би в British Antarctic Survey7 имат някаква информация.
— И те са оттатък — отбеляза Доусън, поглеждайки картата на Антарктида на стената. Родера се намираше малко по на юг от Палмър. — Но не пречи да опитаме.
Доусън излезе от кабинета и се отправи към радиостанцията, която се помещаваше в неугледна стаичка в сградата. Техникът по комуникациите си беше взел един ден отпуск и директорът сам се зае с радиостанцията. С типична за американците непосредственост Доусън се настани пред апарата, провери дали е включен и натисна копчето.
— Макмърдо за Родера. Макмърдо за Родера.
Бррррр.
— Тук Родера — отговори любезен глас с подчертан британски акцент. — Макмърдо ли е на линия?
— Да, тук е Макмърдо.
— Здравейте, момчета. Обажда се Джон Килингбек от Родера. Как е там, в Мактаун?
Мактаун8 бе прозвище на Макмърдо.
— Мактаун е добре, благодаря, Джон.
— А lager9 на Галахър? Още ли е най-лошата бира на The Ice10?
Галахър беше собственик на баровете в Макмърдо, а Ледът беше Антарктида.
— По-добра е от вашата топла бира.
Човекът от другата страна прихна.
— Съмнявам се — възкликна той. — Jolly good, chaps.11 С какво мога да ви помогна?
— Нали вие следите нещата на Ларсен Б, Джон?
— Ларсен Б? Един момент, ще проверя.
Брррррррррррр.
Бръжденето от статичното електричество продължи почти минута. Доусън скръсти ръце и зачака, докато накрая чу познатия глас.
— Родера за Макмърдо. Родера за Макмърдо.