Шок.
Белоснежното петно, онова блестящо кристално огледало, което приличаше на инкрустирано сред снежната планина и бурното море, вече не съществуваше. Огледалото се беше пръснало на хиляди парченца, ледникът се трошеше като разбит кристал и вместо стъклената повърхност, която помнеше, виждаше само хиляди, безброй бели отломки, ледени иглички, пръснати в морето като натрошен на хиляди трошици стиропор.
— Good Lord!13 — прошепна Доусън, смаян.
Целият екипаж на „С-130“ съзерцаваше спектакъла, без да откъсва очи от гледката, сякаш ледените игли им въздействаха хипнотизиращо като махало, като огромен магнит, от който не можеха да се откъснат.
— Ларсен Б е изчезнал — отбеляза пилотът, без да проумява онова, което виждаше. — It’s just fucking gone!14
Раджински взе видеокамерата и се зае да снима. „Херкулес С-130“ прелетя няколко пъти над мястото — най-напред ниско, в бръснещ полет, после високо, за да може да заснеме събитието от различна перспектива. На два пъти прелетяха над аржентинската база Марамбио и веднъж близо до британския кораб Джеймс Кларк Рос, който плаваше сред ледените блокове, носен от теченията на море Уедъл, но вниманието на всички беше приковано от грандиозния спектакъл на хилядите нови айсберги, в които се беше превърнал Ларсен Б.
Уютната и задушевна атмосфера в „Кофи хаус“ беше в пълен контраст с ледения мраз, сковал тъмните улици на Макмърдо. Приятен аромат на топло капучино и donuts15 изпълваше кафенето, приспано от приглушения говор на клиентите, дошли да прекарат малко време в приказки или в игра на карти.
Вратата откъм улицата се отвори и разговорите секнаха, когато на прага застана непознат мъж в син анорак.
— Кой е този? — прошепна един от клиентите насред играта крибидж16, привеждайки се към сервитьора, който подреждаше бутилки вино в един шкаф.
Сервитьорът обърна глава, изгледа посетителя и вдигна рамене.
— Не знам — каза той. — Някакъв finjy.
На жаргона на Макмърдо думата означаваше „пришълец“.
— Fucking finjies17 — изръмжа клиентът и партньорите му по игра го подкрепиха.
Мъжът със синия анорак прекоси кафенето под втренчените погледи на присъстващите. Лицето му бе скрито от дълбоко нахлупената шапка и слънцезащитните очила. Открояваха се само заострената брадичка и тънките му жестоки устни. Явно не смяташе да остава в кафенето, защото не свали ръкавиците си. Забеляза сервитьора до шкафа с вината и се приближи до него.
— Трябва ми информация — каза той, без да поздрави. Дрезгавият нисък глас издаваше неопределен чужд акцент. — Къде се намира Crary Lab18?
Сервитьорът се поколеба, чудейки се как по-точно да му обясни. „Кофи Хаус“ беше дървена барака без прозорци, подобна на хамбар, и тъй като не можеха да погледнат навън, посочи входната врата.
— Видяхте ли белия параклис в дъното на улицата?
Пришълецът кимна механично като робот.
— Да.
— Това е Chapel of the Snows19. Тръгнете по пътя и след като минете параклиса, ще стигнете право до Crary Lab.
Непознатият продължаваше да се взира в сервитьора зад непрозрачните стъкла на очилата.
— Има ли много хора там?
— Да, bakers20.
— Bakers?
— Така ги наричаме на местен жаргон — поясни сервитьорът. — Пекари са учените, които работят в Crary Lab.
Без да отрони и дума, мъжът се обърна и се запъти към вратата. Не успя да прекрачи прага, понеже сервитьорът му извика.
— Извинете, сър — каза той, — в Crary Lab ли отивате?
Вече иззад полуотворената врата, през която нахлуваше студ, пришълецът извърна глава. Лицето му остана наполовина скрито в мрака.
— Не си пъхайте проклетия нос където не ви е работа.
— О, извинете — смотолеви сервитьорът, изненадан от реакцията на непознатия. — Исках само да ви кажа, че няма да намерите никого там. Днес е неделя и всички са отишли на бинго.
— И професор Доусън ли е на бинго?
— А, не. Професорът работи и в неделя.