— Сигурно е заради мъжа й. Горкият, страда от подагра и дона Мерседеш все се ядосва. Дали не е получил нова криза?
— Да, сигурно е затова.
— Веднага ще й се обадя. Горката! Онзи ден ми разправяше, че…
— Мамо, мамо — прекъсна я синът. — Проблемът е, че за известно време няма да има кой да се грижи за теб.
— Е, и?
— Как „е, и“? Кой ще ти пазарува? Кой ще ти готви? Кой ще ти чисти?
— Ъъъ… ще помоля съседката. Мария Клотилде е прекрасно момиче и вече ми каза веднъж, че винаги, когато имам…
— Виж, мамо, всичките ти съседки отиват на почивка.
Дона Граса облещи очи невярваща.
— Съседките ми отиват всички на почивка? Къде ще ходят на почивка?
Томаш вече се потеше.
— Откъде да знам. Ще ходят в Алгарве56 или в Бразилия, не знам и не ме интересува.
— Много странно е всичко това. Виж само, Мария Клотилде все е притеснена, горката, мъжът й е безработен и не може да си намери работа. А за Дулсе, онази от втория етаж, да не говорим! Пенсията за нищо не й стига, няма пари дори да си плати на домоуправителя. Освен ако не извикам онази… как се казваше… е де, онази, нацупената, от първия етаж, която наследи леля си? Чакай… ъъъ… Грасиета. Освен нея да викна.
— Мамо, дона Грасиета почина.
— Почина ли?
— Преди пет години.
— Нещо си се объркал. Ако беше умряла, аз и баща ти щяхме да знаем.
Томаш чувстваше, че ще избухне. Трябваше да разреши проблема, и то веднага.
— Мамо, няма значение — каза той и застана пред нея, с ръце на раменете й. — Не можеш да се върнеш вкъщи, защото там няма кой да се грижи за теб. Спокойно, ще се наложи да останеш за малко тук.
Дона Граса изгледа сина си объркана.
— Какво говориш?
— Ще трябва да останеш тук. Само за известно време, не се тревожи.
Тя се огледа наоколо, останала без думи.
— Но… но това не е моят дом. Искам да си ходя вкъщи.
— Не мога да те заведа вкъщи, защото там няма кой да се грижи за теб. Ще трябва да останеш тук за известно време. Само за няколко седмици…
Долната устна на дона Граса затрепери и в очите й проблесна влага. Лицето й се изкриви от отчаяние, зов за помощ, паника.
— Искам да си ходя у дома — изхленчи тя жално. — Моля те, заведи ме вкъщи.
Потта прокапа по слепоочието му, а после и по лицето му. Беше тежък момент. Замисли се над възможността да се откаже от взетото решение, в края на краищата какво право имаше да задължава майка си да направи нещо срещу собствената си воля? Нима не беше пълнолетна? Когато беше малък, майка му нареждаше какво да прави, как така нещата се обърнаха? Това му се струваше противоестествено. Откакто бе станал пълнолетен, родителите зачитаха правото му на свободен избор и той тяхното. Случваше се понякога Томаш да посъветва баща си или майка си, но никога не беше дръзвал да им налага каквото и да било — те сами бяха господари на волята си. Как би могъл да накара майка си да живее някъде, където явно не желаеше? С какво право я принуждаваше да напусне собствения си дом? Нима тя не беше господар на съдбата си? Как си позволяваше да я третира като дете?
Но в мига, в който реши да отстъпи, прецени последствията от това. Представи си майка си затворена вкъщи, сама през нощта, състоянието й се влошаваше, можеше да се подхлъзне и да си удари главата, можеше да остави газта отворена или ютията включена върху някоя дреха, да излезе на улицата и пак да се изгуби. Не, абсолютно невъзможно. Тя не беше в състояние да остане сама, нито можеше да се грижи сама за себе си. Истината, страшната истина беше, че нямаше път назад и на него се падаше бремето на отговорността да реши онова, което никога не си беше помислял, че ще трябва да решава.
Не можеше да отстъпва.
— Искам да си ходя вкъщи.
Томаш погледна към майка си и не знаеше какво да каже. Може би беше по-добре нищо да не казва. Точно така, заключи — няма нищо да казва, няма да отговаря. В края на краищата никога нямаше да я убеди, беше повече от ясно. Без да каже и дума повече, излезе от стаята и бързо закрачи по коридора.
Избяга.
Появи се по-късно с куфар, който дона Граса разпозна през премрежения си от сълзи поглед. Нейният стар пътнически куфар. Томаш беше отишъл до колата да вземе багажа, който тайно беше приготвил същата сутрин, докато майка му още спеше. Когато влезе в стаята, намери майка си седнала на стола да бърше очите си с кърпа, а до нея беше клекнала директорката и се опитваше да я утеши.