Окуражен и въодушевен, Томаш стана да вземе Библията от етажерката. Но когато отново седна на бюрото, поохладнял след първоначалния горещ изблик на ентусиазъм от разкритието на сигурната следа, той погледна томчето и се отчая. Фактът, че Библията е толкова обемна книга, никога не беше го впечатлявал така, както в този момент, особено след като я разгърна и установи, че е напечатана на много фина хартия и с микроскопичен шрифт — напомняше договор със застрахователна агенция. Беше си много текст.
Преодоля първия порив да се откаже и започна да чете от самото начало. „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина.“ Всичко това го беше чел и преди, на няколко пъти и при различни обстоятелства. Но никога не беше изчитал Библията от кора до кора, Стария и Новия завет наведнъж, и реши, че сега има подходящ повод да го направи. Всъщност трябваше да открие един цитат, а това бе възможно само ако прочете каквото е нужно да се прочете.
Така и направи, зачете.
Отне му шест дни да прехвърли Библията от първата до последната дума, започвайки с „В началото“ и завършвайки с последното „Амин!“. Прочете я, без да прави паузи, освен естествено налагащите се, и когато затвори томчето, не знаеше какво да мисли. Чувстваше се объркан от онова, което беше открил, изплашен от мистерията, която частично беше успял да разбули.
Опита да се поразсее и включи компютъра. Веднага провери електронната си поща и сред многото ненужна информация, която обикновено получаваше, откри послание, изпратено от osetimoselo57. Седмият печат ли? Имейлът беше отпреди четиридесет и осем часа. Изгаряйки от нетърпение, Томаш щракна веднага върху този ред и посланието се отвори. Беше късо, информативно и като видя кой го беше подписал, експлозивно.
Филипе.
Електронното послание беше подписано от приятеля му от юношеството — Филипе Мадурейра, — същия, когото Интерпол издирваше заради връзката му с убийството на двама учени, съученикът му от гимназията в Кащело Бранко, с когото беше прекарвал заедно цели следобеди в учене, игра на минифутбол или разговори за момичета. Явно Филипе беше посетил сайта на бившите ученици на гимназията и се беше натъкнал на посланието, което му беше оставил Томаш. Това беше единственото обяснение.
След като помисли малко, Томаш взе мобилния и избра един номер.
— Здравейте, Орлов — поздрави той. — Имам новини за вас.
— Какво става?
— Установих контакт с моя приятел Филипе.
— Сериозно? Къде е той?
— Опасявам се, че не мога да ви кажа.
Мъжът от Интерпол замълча за секунди.
— Наистина ли няма да ми кажете?
— Не. Помоли ме да запазя в тайна местопребиваването му.
— Но тогава как бих могъл да напредна с разследването?
— Ще се наложи аз да се заема с това.
— Вие ли? — почуди се Орлов. — Но вие дори не сте полицай…
— Вижте, Филипе приема да се срещне с мен само ако запазя в тайна мястото, където се намира. И ако приема това условие, ще трябва да го спазвам, разбирате ли?
— Хм.
— Какво да направя? Да приема ли или не?
Руснакът замълча за миг, преценявайки ситуацията.
— Май няма друга алтернатива, нали?
— Вие си знаете.
— В такъв случай ще трябва да приемете — реши Орлов. — Срещнете се с него и се опитайте да изтръгнете цялата възможна информация.
— Много добре — съгласи се Томаш. — Ще ми трябват пари за пътуването.
— В коя страна се намира?
— Не мога да ви разкрия това.
Орлов се разсмя.
— Няма значение — каза той. — Исках да видя дали ще се хванете. — Промени тона. — Ще прехвърля пари на вашата сметка, разбрано? Вземете парите и правете каквото е нужно, без да се грижите за сметки и фактури. Така ще запазите тайната около пътуването. Как ви се струва?
— Перфектно.
— Добре тогава — каза руснакът на изпроводяк. — Обадете ми се, като се върнете.
— Чакайте — възкликна Томаш.
— Какво има?
— Не съм ви казал всичко.
Агентът на Интерпол изглеждаше смутен.