— Това ли е Надежда?
— Да — потвърди човекът на бара. Изви вежди, сякаш се дистанцираше от скрития смисъл на думите си: — Искате ли да дойде при вас?
— Ами… да — каза Томаш, изчервявайки се от намека. — Трябва да говоря с нея.
— Надежда е към края на номера си. — Намигна му заговорнически. — Щом свърши, ще й кажа, че я чакате. — Махна към наредените на бара бутилки. Ще пийнете ли нещо, докато чакате?
— Какво предлагате?
— Уиски, коняк, водка…
Томаш се загледа в бутилките.
— Мисля, че водката е подходящ избор.
— Чиста или с аромат?
— Хм… — поколеба се той. — Не знам, какво ще ми препоръчате?
Барманът взе бутилка с цвят на кехлибар и наля в чаша.
— Тази водка е с аромат. Казва се Охотничья59, в нея има джинджифил и карамфил. — Подаде му чашата. — Изпийте всичко наведнъж. Както правим ние.
Клиентът се вгледа в поклащащата се течност в чашата с недоверчиво изражение. Седна на свободно място на дивана покрай стената, под огледалото, и реши да последва съвета. „В Рим като римлянин“, каза си той. Затвори очи и преди да се е разколебал, гаврътна водката на екс.
Като че вулкан избухна в утробата му.
— Желаете ли компания?
Женски глас, омекотяващ английския с екзотичен славянски акцент, накара Томаш да вдигне очи. Пред него, от другата страна на масичката, стоеше червенокосата хубавица, загърната в наметка от пурпурна коприна. Очите й бяха прозрачно сини, големи и изразителни, а устните, сочни и съблазнителни като резенчета тропически плод, бяха като на актрисата Настася Кински.
Отърсвайки се от изненадата, португалецът стана и недодялано подаде ръка с такъв замах, че събори чашата с водка.
— Здравейте — каза той, сконфузен заради неволно бутнатата чаша. — О, извинете.
Танцьорката сподави смеха си.
— Мога ли да седна?
— Да, да, разбира се.
Томаш се отдръпна, за да й направи място и без да иска, катурна масичката на една страна. Разговорите в нощния клуб внезапно секнаха и всички погледи се насочиха към тях.
— Ох, по дяволите! — възкликна паникьосан историкът. — Наистина съм много непохватен, не знам какво става. Извинете.
Надежда се разсмя.
— Винаги ли сте такъв?
— А, не, съвсем не — увери я Томаш. — Сигурно е заради присъствието ви. Когато дойдох тук, изобщо не очаквах да срещна такава… ммм… такава красавица.
Момичето отметна коси назад, развеселено.
— А на мен ми се падна Дон Жуан!
Португалецът се притесни, че може да е прекалил с волностите.
— Извинете — смънка той. — Навярно ви е омръзнало да слушате едни и същи комплименти.
Сервитьорите от нощния клуб за секунди оправиха всичко — масичката се върна на мястото си, подът с разлятата водка беше почистен, клиентите се върнаха към предишните си разговори. Донесоха нова водка на Томаш и чаша шампанско за Надежда. Когато сервитьорът си отиде, танцьорката смъкна копринената наметка, откривайки раменете и бялата като слонова кост плът на деколтето със съблазнителната гънка между стегнатите гърди.
— Виждам, че сте чужденец — установи Надежда. — По работа ли сте в Москва?
— Ами… в известен смисъл, да.
Рускинята го измери с поглед.
— Значи сте бизнесмен. — Вдигна деликатно изтънените си вежди и реши да се опита да отгатне. — Петрол? Банка? Внос-износ?
Томаш се засмя от удоволствие.
— Не, нищо подобно. Историк съм.
Надежда отвори очи от изненада.
— Историк ли? Какъв бизнес би могъл да доведе един историк в Москва?
— Дойдох да се срещна с един човек.
Лицето на рускинята се отпусна в изкусителна усмивка и в погледа й проблесна предизвикателство.
— Надявам се с мен — каза тя.
— Не, не с вас.
— Колко жалко…
Томаш насочи пръст към нея.
— Но се надявам да го открия чрез вас.
Надежда се изправи и застана нащрек.
— Какво искате да кажете?
— Казвам се Томаш Нороня и дойдох от Лисабон да се видя с един приятел. Този мой приятел ми каза да дойда тук и да се срещна с вас.
Танцьорката присви очи, претегляйки казаното от него.
— Дошли сте от Лисабон?
— Да.
— И как се казва този ваш приятел?
— Филипе Мадурейра. Изпрати ми имейл, с който ми каза да дойда тук, в Москва, и да ви потърся в Night Flight.