— Така си и помислих. Но защо го наричате Червения площад? След като комунизмът си отиде, логично би било да му смените името, нали?
— Името му няма нищо общо с комунизма.
— Как така? Това е Червеният площад, а доколкото знам, червеният цвят е символ на комунизма.
— Просто съвпадение, Томик — поясни тя. — Красная площадь носи името си още от царско време. Красная идва от думата красный, която първоначално означавала хубав, а впоследствие придобила и допълнителното значение — червен.
Очите на Томаш не можеха да се откъснат от величествения паметник в отсрещния край на площада, точно какъвто го познаваше от безбройните картички. Беше внушителна сграда, над която се издигаха прекрасни кули, завършващи с куполи във формата на луковици, боядисани в различни цветове. Приличаше на палат от хиляда и една нощ, играчка с огромни размери. Нямаше никакво съмнение: това беше символът на Москва.
— По дяволите — възкликна, пленен от великолепието на приказната архитектура. — Кремъл.
Надежда се засмя.
— Не, Томик. Това не е Кремъл.
— Моля?
— Това е катедралата „Свети Василий“.
— Но… винаги са ми казвали, че това е Кремъл…
— Всички туристи бъркат, не се притеснявай. — Махна към зидовете вдясно, които бяха заобиколили след излизането си от метрото. — Ето това е Кремъл.
Томаш обърна поглед към стените с тухлен цвят, отначало стъписан, а после недоумяващ.
— Шегуваш ли се?
— Кълна се, това е Кремъл. — Посочи една сграда пред зидовете. — Ето там, отпред, е мавзолеят на Ленин, където ходеше и Сталин, и Брежнев, и всички като тях, когато имаше военни паради тук, на Червения площад. Зад зидовете се намира Кремъл.
— Не може да бъде.
— Сериозно. Кремъл идва от кремль, което означава крепост. Това са крепостните стени, построени по царско разпореждане. — Посочи сградите отвъд стените. — Кремъл е административен център, който включва дворци, градини и дори църкви. — Махна към златните кубета, блеснали в далечината. — А виждаш ли онова там? Това са кубетата на катедралата „Успение Богородично“, построена точно по средата на комплекса.
Разочарован, Томаш не пожела да посети Кремъл. Предпочете да завлече куфара си до зашеметяващата катедрала „Свети Василий“ и остана прехласнат да я съзерцава. За него този прекрасен паметник щеше завинаги да си остане Кремъл, каквато и да бе истината. Обходиха всички параклиси и някъде към три следобед, прималели от умора и глад, решиха да приключат с визитата.
Надежда го заведе в Государственный универсальный магазин — голяма постройка на Червения площад, чийто покрив беше покрит с внушително стъклено съоръжение, наподобяващо елегантен парник. Минаха през безброй магазини, предлагащи стоки със западни марки, по сводести коридори с балюстради от ковано желязо и малко преди напълно да им призлее, седнаха на една маса в приятно кафене с парижка атмосфера.
— Няма ли да ходиш на работа? — попита Томаш, след като си поръчаха Бьоф Строганов61 и две бири.
— Вече се обадих сутринта и им казах, че ми се налага да отсъствам една седмица.
— Няма ли да те уволнят?
— Не, има други момичета, които ще ме заместят.
Историкът прокара ръка по косата, набирайки смелост да продължи нататък с въпросите си.
— Как стигна до Night Flight?
— Чрез приятел на мой приятел. Знаеш как стават тия неща…
— Плащат ти, за да танцуваш по top less62?
— Не се оплаквам.
Томаш забарабани с пръсти по масата.
— И не вършиш нищо друго?
— В какъв смисъл?
— Ами спиш ли с някой от… от клиентите?
Надежда сви рамене.
— Понякога.
Португалецът се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.
— Плащат ли ти?
Рускинята впери сините си очи в неговите и едва сдържа раздразнението си.
— Ну йооо! Какво те интересува това?
— Ни най-малко — побърза да каже смутено. Пое дълбоко въздух и добави: — Всъщност интересува ме. Бих искал да знам.
— Защо?
— Ами… спах с теб, нали? Искам да знам тези неща.
— Да не би да съм ти взела някакви пари?
— Не, разбира се, че не.