— Тогава? Какъв е проблемът?
— Бих искал да знам — настоя той.
Надежда отклони поглед и се загледа в светлината, струяща през вратата на кафенето.
— Да, плащат.
Настана тишина.
— Колко?
— Триста долара на час, хиляда за нощ. — Отново впери поглед в него. Очите й искряха. — Сега доволен ли си?
Томаш прехапа устни.
— Защо го правиш?
Рускинята сви рамене.
— Заради парите.
— Толкова ли са ти нужни?
— Трябват ми пари, за да живея добре и да уча. Не искам да мия чинии.
— О, така ли? Още ли учиш?
— Разбира се, в университета. Уча денем, работя нощем.
— Какво учиш?
— Климатология.
— И смяташ да ставаш метеоролог?
— Да. Последна година съм.
Сервитьорът донесе бирите и Бьоф Строганов. Двамата веднага се заеха с бифтеците, поднесени с каша от елда и черен хляб. Разговорът за живота на Надежда бе нагнетил атмосферата и Томаш усети, че негов дълг беше да я разведри, след като той самият бе причината диалогът да зацикли.
— Как се запозна с Филипе? — попита, след като вече беше преполовил чинията.
— Във факултета.
— Тук, в Москва? Той е преподавал в университета?
— Не, познаваше се с някои от преподавателите и те го доведоха.
— А, да. Но какво е правил тук?
— Някакъв специален проект, международен. Имаше нужда от хора, които да работят по проекта и един преподавател ме извика и ме представи. Току-що бях постъпила във факултета и веднага се хванах за тази възможност.
— Започнала си да работиш заедно с Филипе?
— Да, той ме изпрати в Сибир през лятото.
— В Сибир ли? Защо?
— За метеорологични изследвания. Свързани с проекта.
— Какво все пак представлява този проект?
Надежда въздъхна.
— Не ми се говори за това.
Погледна часовника си и възкликна:
— О, вече е четири часът! По-добре да вървим.
Португалецът изпи бирата на екс и махна към сервитьора за сметката.
— Все още не си ми казала къде отиваме — отбеляза той, докато сервитьорът пишеше сметката.
— Ярославский вокзал.
— Къде е това?
— Железопътна гара тук, в Москва.
— Ще хванем влака, така ли?
— Да.
Сервитьорът му връчи сметката и Томаш му подаде рублите.
— Но къде отиваме?
Надежда извади от чантичката си плика, който пиколото от хотела й беше връчил тази сутрин, и го отвори, показвайки два билета.
— Ще трябва да платиш хиляда и триста долара за тях. Места в спалния вагон. — Помириса билетите, сякаш имаха отличителен аромат. — Първа класа.
— Но къде отиваме?
— Ще хванем Россия 2, на Ярославский, в пет и четвърт.
— Росио63?
— Россия, номер две. Сега разбра ли?
— Не.
Надежда върна билетите в плика, прибра го в чантичката си, изправи се и грабна пътната чанта, готова за тръгване.
— Това е Транссибирската магистрала, глупчо.
XIV
Сините и червените вагони на Транссибирския експрес се понесоха напред в пет и шестнадесет минути следобед, както беше обявено на таблото на Ярославский вокзал, докато Томаш и Надежда се настаняваха в луксозното купе по средата на спалния вагон.
Влакът вече набираше скорост, когато прибраха куфара и огледаха купето. Беше приятно, с две места, малко, но добре обзаведено, с перфектно изгладени чаршафи на леглата, подканящо повдигнати от единия край с изправени възглавници. По средата имаше масичка, долепена до голям прозорец, украсен с пурпурна завеса. Купето беше облицовано в дърво и беше доста по-уютно, отколкото Томаш си представяше. Леглата го изпълниха с някои помисли — беше му ясно, че това прекрасно купе щеше да се превърне в любовно гнездо, но когато, изпълнен с желание, понечи да я притегли до койките, тя извърна глава и се възпротиви.
— Не сега, Томик — каза рускинята, хвърляйки поглед към вратата. — Всеки момент ще дойде проводник64.
— Кой?
— Проводник.
Появи се жена на средна възраст с изморен вид. Тя им даде кърпите в запечатани найлонови пликове, получи малък бакшиш и преди да си тръгне, каза, че ако имат нужда от нещо, могат да я намерят в купето отпред, в началото на влака, като обеща да поддържа вагона чист по време на цялото пътуване.
63
Rossio (порт.) — един от най-красивите площади в Лисабон, където се намира не по-малко известната гара Росио, чиято архитектура в стил „мануелино“ е задължителна спирка за туристите. — Б.пр.