Докато минаваше по перона, Томаш, силно впечатлен, не можеше да се начуди на внушителната оживена гара — хубава сграда в жълто и зелено, с класически линии и железни куполи в стил ар нуво. Спътничката му се запъти право към гишето за информация и се върна оттам с разписание.
— Ще трябва да хванем автобус — съобщи тя, размахвайки листа.
— Не сме ли приключили?
— Не, Томик. Още малко остава.
Томаш изглеждаше смазан от новината.
— Мамка му! — възкликна той.
Надежда не обърна внимание на протестите му и се съсредоточи в разписанието, което получи на гишето.
— Има автобус, който тръгва от гарата в девет сутринта — установи тя. — Но ако отидем на автогарата, можем да хванем друг, в по-ранен час, някъде около осем часа. Какво предпочиташ?
— Предпочитам да си почивам — измърмори той недоволно, разтривайки кръста си. — Целият съм схванат от това пътуване, не издържам повече. Три дни във влака е натоварване като за вол.
Беше вече хладно, когато излязоха на улицата, и минаваше десет и половина вечерта. Надежда извика такси и след две минути преминаха моста над Ангара и поеха из стария град. Макар че нощното осветление разкриваше забележителностите на големия сибирски град, Томаш не обръщаше внимание на гледката. Чувстваше се прекалено изморен, за да се радва на каквото и да било, беше равнодушен към новото и искаше само да се строполи върху някое легло.
Прекараха остатъка от нощта в малък хотел близо до стадиона. Мълчаливо хапнаха борш и запечени голубцы67 и заспаха веднага щом си легнаха, топлейки се един в друг.
Утрото беше прекрасно.
След закуската — мляко и хачапури68 — извикаха такси и се отправиха към града. Възстановил се донякъде от тридневното пътуване с влака, Томаш не можеше да откъсне очи от гледката зад стъклото на колата.
Иркутск беше различен от онова, което очакваше. Възхити се на архитектурната елегантност на сградите, чиито фини линии придаваха космополитно излъчване на града. Човек не би казал, че се намират сред Азия, на две крачки от Монголия. Архитектурата имаше европейските черти от XIX век — елегантна и класическа, с вмъкнати тук-там кокетни дървени къщи, както и някоя недодялана сграда от съветската ера, която влизаше в дисонанс с общата хармонична композиция.
— Хубаво е тук — констатира Томаш, без да откъсва очи от улиците.
— Наистина — съгласи се Надежда. — Иркутск е аристократичен град, наричат го Сибирския Париж.
— Какво буржоазно наименование — каза той. — Но парижката епоха трябва да е приключила веднага след като комунистите са дошли на власт.
— Лъжеш се. Монархистите са се задържали тук дълго. Комунистите успели да влязат в града едва през 1920 година.
Таксито премина през стария град, най-напред по улица „Карл Маркс“, после сви по „Октябрьской революции“ и ги остави на автогарата. Надежда поиска седемстотин рубли от Томаш и отиде да купи билети. След малко излезе с две правоъгълни картончета в ръка.
— Потърси автобуса, който заминава за Хужир — помоли тя.
Томаш заоглежда табелките по предните стъкла и повдигна рамене.
— Извинявай, Надя, нищо не разбирам — каза той, чувствайки се напълно излишен и безполезен. — Всичко е написано на кирилица.
— Блин! — изруга рускинята, вперила поглед в някаква табела. — Защо не се научите да четете като всички?
Настаниха се на последните седалки на автобуса, чийто двигател вече работеше. Всички места бяха заети. Пътниците бяха с азиатски черти, скромни хора, буряти69, които мъкнеха кашони с пилета и найлонови пликове, пълни с покупки.
Минути по-късно поеха из градската мрежа, докато постепенно напуснаха крайните квартали. Навлязоха в тайгата по шосето, което вървеше успоредно на планината Приморский хребет. Преходът му се стори монотонен и унесен от ленивото поклащане на рейса, Томаш усети как клепачите му натежават и главата му започва да клюма. Някое и друго подрусване го пробуждаше от време на време, Томаш се изправяше рязко и правеше опит да се усмихне на спътничката си, но почти веднага се отпускаше отново, обзет от тежка и неустоима сънливост, докато сънят не го пребори съвсем и дори и най-силното друсване престана да му пречи.
Внезапното усещане, че нещо се е случило, го извади от летаргията. Вдигна глава и още сънен, без да обръща внимание на болките във врата от неудобната позиция, в която беше заспал, се опита да разбере какво става.